Апахите се скупчиха зад него, мърморейки бързо заклинания, които да ги предпазят от зли магии. Някои от войните, които не биха мигнали и пред най-мъчителната смърт, сега отстъпваха бързо назад, по-далеч от бялата жена. Като вожд Менгас не смееше да покаже такъв страх с дума или жест. Той само потрепери веднъж, пое си дълбоко въздух и погледна тревожно към сенките, които хвърляше тъмната планина, като че ли се боеше, да не би да види някакви знаци от духа на шамана. Остана много доволен, когато не откри нищо такова.
На Менгас му беше нужно да помисли само миг, за да реши какво да прави с жената. Не смееше да й причини зло. Белият лос или някое друго превъплъщение на духа на шамана можеше отново да се появи, като този път насочи цялата си магическа сила срещу тях. Сигурно духът на шамана щеше да бъде доволен, че те бяха убили мъжете, които бяха унищожили тялото му, а също така щеше да остане доволен, ако се отнесяха с уважение и внимание към жената. Угаждайки му по този начин, то духът на шамана щеше да им изпрати само добри магии, а присъствието на жената в племето щеше да им подсигури защита от всички зли духове, които обитаваха света.
Менгас издаде няколко гърлени звуци, които явно бяха някакви команди. Самият той не се помръдна от мястото си до бялата жена магьосница, която стоеше безмълвна, и гледаше с очакване тъмните му очи. Той бе наредил на хората си да съберат всичко, което бе принадлежало на тримата бели мъже от неприятелското племе, и да го дадат на жената. Първо, надяваше се той, такава щедрост щеше да й достави удоволствие, а нейното доволство щеше да зарадва духа на шамана. Второ, шаманът сигурно беше проклел всички лични вещи на мъжете, които го бяха убили, и докато те не бъдеха очистени, той не смееше да рискува да ги занесе в селището, тъй като можеше да ги сполети нещастие.
Вцепенена и безкрайно объркана, Сабрина мълчаливо наблюдаваше трескавото бързане на апахите. Всички неща, които събраха, те донесоха до мястото, където стояха тя и вождът им, и при даден от него знак те поставиха всичко в краката й. Вождът наблюдаваше внимателно лицето й и когато заповедта му бе изпълнена, той се обърна към нея:
— Енджух? — Във въпроса на апаха прозираше известна доза страх.
— Енджух? — озадачена, Сабрина повтори бавно думата.
Тя погледна към купа от седла, пушки, одеяла и ботуши, после вдигна поглед и срещна черните очи на вожда. Тя го гледа известно време и накрая кимна с глава. Сампсън беше започнал отново да крещи. Ехото от неговите ужасяващи стенания отскочи от заобикалящите ги скали и достигна наслоено до ушите им с неколкократно по-голяма сила. Сабрина не разбираше нищо. Не беше изнасилена, нито пък убита — поне засега. На какво се дължеше цялото това чудо?! Смутена, но и успокоена, тя кимна още веднъж с глава и се опита да отговори.
— Да — каза тя. — Добре — поне дотолкова можеше да си спомни знаците и ги направи.
Черните очи на апаха просветнаха от облекчение.
Менгас отвърна на знака й, каза нещо на другите войни и предпазливо се отдалечи. Сабрина остана на мястото си, като ги наблюдаваше объркана и смутена. Те тръгнаха, без да се обръщат назад. Отидоха до по-осветеното място край огъня. Можеше да ги чуе как разговарят помежду си. Инстинктивно тя разбра, че говореха за нея, но никой от апахите не се приближи към нея.
Накрая, тъй като не знаеше какво друго да прави, Сабрина просто се наведе над купа, за да разгледа по-добре вещите. Накрая намери одеялото си и го измъкна от купчината. С треперещи ръце го постла на земята и седна притеснена върху него.
Дейн й беше разказвал някои неща за апахите. Жителите на Санта Фе също говореха за тях. Но нищо от това, което беше чула за тях, като за много опасно и грабливо племе, не й помогна да си обясни това, което току-що ставаше. Странно, но тя разбираше, че вождът се отнася към нея не като към пленен враг, а по-скоро като към почетен гост. Дори и да си спомнеше още знаци, на които я бе научила Сребърния гълъб, тя знаеше, че не трябва да рискува и да им покаже своето учудване. Изплашена и смутена, тя изпита силно желание да почувства Дейн до себе си и отчаяно започна да шепне името му.