Но никакъв отговор не идваше от падащата черна мексиканска нощ, която се стелеше наоколо; никакъв отговор не идваше и от войните апахи, които стояха на разстояние от нея и си шепнеха помежду си, нито пък й отговаряха пламъците на горящия огън, оранжевите проблясъци, на който осветяваха мрака и предизвикваха странни, движещи се сенки върху околните хълмове; нито пък от вече слабите викове на Сампсън или от студения сребърен кръг на луната и проблясващите звезди, които надничаха зад назъбените, черни като абанос планински върхове. Нямаше никакъв отговор на въпроса й какво щеше да й донесе утрешният ден; нямаше кой да й каже дали обърканият й късмет щеше да я изведе на добро, или на лошо; нямаше кой да я предупреди какво трябва или не трябва да прави, за да поддържа неочакваната любезност, оказвана й от хората, които я бяха пленили.
Измина доста време, а Сабрина просто седеше безмълвна, като от време на време потръпваше от усилващия се нощен хлад и се взираше тревожно в апахите. Но индианците нито говореха, нито се приближаваха до нея. Бяха погълнати изцяло от Сампсън и от дима, издигащ се от парчетата месо от елен, които бяха наредени на шиш на огъня. Накрая Сабрина въздъхна дълбоко, пресегна се, дръпна края на одеялото, покри с него краката си и затвори очи.
За разлика от времето, което бе прекарала при чейените, Дейн не можеше да й помогне сега. Трябваше да разчита само на себе си. Този път успехът или провалът й зависеха единствено от смелостта и разума й. Само те можеха да я спасят.
Беше късно, когато Сабрина заспа, а след като се зазори, вождът на апахите, Менгас, дойде и я събуди. Сабрина се стресна и седна, боязливо търкайки очите си, за да прогони съня от тях. Не беше само лош сън. Беше самата действителност. На дневната светлина обгорелите от огъня тела на Клейтън и Сампсън бяха ужасно грозна гледка. Бригс лежеше разпънат на земята, като все още се чувстваше сравнително добре, макар че вече изпитваше жажда и беше измръзнал от нощния студ. Каишите от сурова кожа, с които го бяха привързали, все още не бяха започнали да се свиват, тъй като слънцето още не грееше с пълната си сила.
Ловната група на апахите се готвеше да напусне мястото. Двама от тях вече се бяха качили на заловените коне, докато другите поеха с широка крачка, правейки скокове без усилие, нещо, което тя си спомняше, че беше виждала и при чейените.
Менгас беше между последните, които тръгнаха. Той се спря и подаде на Сабрина вече поизстинало парче месо за закуска. След като се метна на коня си, той се наведе, изтегли я нагоре и я постави да седне пред себе си. Натъпка одеялото й в една украсена чанта, която окачи зад коженото седло, което използваше.
Менгас понечи да обърне коня, за да последва другите, когато Сабрина чу тихите, хленчещи стенания на Сампсън. Тя настръхна и потрепери силно, изгубила желание да яде повече от изпеченото месо, което той й беше дал.
Апахът забеляза реакцията й и свъси вежди. Той измърмори нещо изненадан и стисна по-силно кръста й с ръка. От една страна, не беше добре за нея да показва такава неочаквана слабост пред другите — било то пред неговите войни или пред пленените врагове. От друга страна, ако тя гладуваше до смърт, шаманът без съмнение щеше да се разсърди и каквато и магическа сила да притежаваше жената, това би било пагубно за племето му.
— Яж! — заповяда й грубо той и съпроводи с жест думите си.
Пусна кръста й и като посочи с пръст парчето месо, което тя държеше в ръка, повтори още веднъж думата и жеста.
Сабрина кимна с глава и се опита да се подчини. Знаеше, че животът й можеше да зависи от това, но миризмата на печеното месо направо я отвращаваше. Изгорялото месо имаше отвратителен вкус, но тя се мъчеше да яде. Опитваше се да го глътне, но се страхуваше, че със сигурност ще я заболи стомахът.
Тя поклати безпомощно глава, като посочи към почернелите, покрити с мехури тела на Клейтън и Сампсън. Черните очи на апаха проследиха погледа и жеста й и той издаде някакви гърлени звуци.
Менгас дръпна юздите на коня и когато той спря, се обърна назад и извади оръжието си. Държеше лък и две стрели в едната си ръка. Докато Сабрина стоеше мълчалива и изплашена, той просто сложи първата стрела на тетивата на лъка и без да каже дума, я изстреля. Въпреки разстоянието и позицията на Сабрина, която му пречеше, за вожда не представляваше трудност да улучи желаната мишена. Стрелата удари Сампсън — или по-скоро жалката, обгоряла плът, която представляваше той сега — в гърдите. Той трепна веднъж, като обърната с главата надолу кукла и после притихна.