Очите на Сабрина се разшириха от удивление. Устните й се разтвориха в беззвучен вик. Вождът на апахите явно беше разбрал погрешно отказа й да яде като протест, че беше оставил враговете й още живи. Той щеше да й угоди, като изпълни безмълвното й искане, а след това се очакваше тя да изяде това, което той й беше дал. Сабрина подвоуми за миг, после кимна с глава. Въпреки всичко, което те й бяха сторили — и по-лошо, това, което бяха направили на Дейн — тя не желаеше те да страдат повече в тези ужасни предсмъртни мъки, на които апахите ги бяха подложили.
Другите войни бяха вече далеч пред тях. Едни на коне, други пеша, те вървяха по пътеката, която се виеше нагоре към върха на плоското плато. Конят на Менгас пристъпваше нетърпеливо, горящ от желание да настигне другите. Вождът на апахите я изгледа косо и започна да слага втората стрела на тетивата, повдигайки въпросително едната си вежда.
Сабрина не се поколеба повече, а кимна безжалостно с глава. Тя се съмняваше, че Бригс щеше да й благодари за това, тъй като той още не беше започнал да понася напълно жестокостта на наказанието, което му бяха определили, но тя си спомняше много добре от пребиваването си в бивака на чейените колко бързо суровата кожа се свиваше от горещината на слънцето. Преди да се мръкне, Бригс щеше да бъде буквално разкъсан, а черепът му — бавно разтрошен. Апахът повдигна лъка си и без коментар го насочи към тялото на Бригс. Този път Сабрина затвори очи.
Когато отново отвори очи, видя, че очите на апаха бяха заковани върху лицето й — две черни, искрящи езера, които й изглеждаха недействителни, но тя кимна с глава, преди да отмести погледа си настрани. Преглътна енергично, поднесе решително месото към устата си и започна да яде. Менгас изсумтя и подкара коня, за да настигне другите.
Докато напуснаха малката долина, Сабрина гледаше право пред себе си. Не се обърна назад. Клейтън Лоуъл, Сампсън и Бригс бяха мъртви, както и нейният възлюбен Дейн.
Но това не й достави голямо удоволствие, както си беше мислила преди, че ще изпита. Справедливостта не можеше да й върне Дейн, не можеше да облекчи мъката й, че го беше изгубила в онзи слънчев ден в Саут Парк. По този начин просто беше сложен край на тази глава от нейния живот, която бе започнала на спирката в Денвър и беше завършила със стрелите на един апах, изстреляни в тази малка, безименна долина в планините на Ню Мексико. В тази част от живота си бе изживяла най-голямата радост и най-голямата мъка, но сега те бяха минало. Сега пред нея беше селището на апахите, но тя предпочиташе да не гадае какво я очаква там.
Глава 13
Сабрина се размърда сънливо върху постелката от еленови кожи. Събуди се с усмивка, тъй като беше сънувала Дейн — как лежи блажено до него на широко уютно легло, покрито с прохладни ленени чаршафи. После си спомни, че се намираше в бивака на апахите, и усмивката й помръкна.
Въпреки странностите в културата на апахите и неудобството, произлизащо от факта, че не можеше да общува с никого, то те и всяваха далеч по-малко страх, отколкото някои черти в поведението на Гарвис Треймор или Клейтън Лоуъл. Вождът на апахите, Менгас, беше стоически търпелив и безкрайно добър към нея — твърде нехарактерно отношение за един вожд на апахите към бели пленници.
Когато дните се изтърколиха и преминаха в седмици, тя разбра, че в нея започна да се заражда едно нежно чувство към него, което се дължеше на огромната й благодарност, че не бе изнасилена, нито убита, нито дори превърната в робиня, както обикновено ставаше често в такива случай.
Сабрина отвори очите си и огледа в мрака кръглата, куполообразна хижа, която апахите наричаха уикиъп. Беше направена от дълги върбови пръти, забити в земята, които се събираха горе и бяха вързани, за да оформят покрива. Отгоре бе покрита с дебел слой меча трева, а над нея, за да не прониква вода, бяха намятани кожи, специално обработени с мазнина. Менгас беше наредил на жена си Нама да помогне при направата на хижата, тъй като Сабрина не знаеше как става това. При апахите всяко пораснало момиче притежаваше свое самостоятелно уикиъп, стига да има мъж покровител, който да й доставя кожи и храна. Но Сабрина със сигурност нямаше да си спечели симпатиите на Нама, ако последната бе принудена да работи допълнително заради нея и бялото момиче искрено съжаляваше за това.
В действителност Нама беше толкова недоволна и възмутена от това, което се искаше да направи, че дори през ума й мина мисълта да изнесе вещите на Менгас пред вратата на своята хижа, което щеше да покаже, че иска да се разведе. Но Менгас беше млад и красив мъж, добър доставчик и вожд на местната група апахи. Беше също племенник на великия вожд на апахите — чирикахуа Кочис. Нама се съмняваше, че Менгас щеше да заеме мястото на своя чичо, тъй като Кочис имаше синове, а от друга страна, Менгас, по силата на брака на баща му с жена от племето Топли извори, се смяташе за член на племето Топли извори, а не на чирикахуа. Освен това Менгас беше богат и привлекателен съпруг и нямаше да има затруднения да си намери друга съпруга, докато тя трябваше да отиде да живее при старата си майка и да проси остатъци храна от другите жени, ако не може да си намери друг съпруг. Тя се беше цупила и мърморила сърдито, докато накрая Менгас и бе хвърлил един недоволен, предупредителен поглед и тя бе принудена да помогне на бялата пленница да построи своето уикиъп. Тя продължи да изпълнява съпружеските си задължения, но беше отказала да предложи приятелството си на бялата магьосница, а когато можеше, тя говореше против нея на другите жени.