Сабрина въздъхна в тъмнината. Тук времето минаваше бързо. Най-напред трябваше да построи хижата си да усвои първите няколко думи на езика на апахите. Трябваше да започне да готви по начина, но който те приготвяха храната си и да се научи какви билки и подправки да събира заедно с другите жени. Не беше за вярване, но Менгас й помогна много. Особено когато имаше да се прави нещо вътре в хижата й, тъй като вождът не трябваше да бъде видян, че върши женска работа. Но той не можеше да й помага вечно, така че тя трябваше да се научи сама да се справя. За щастие, няколкото дни, прекарани с Дейн в селището на чейените, я бяха подготвили за някои работи, макар че прекрасните кошници, които плетяха тук, бяха отвъд нейните умения, колкото и да се стараеше. Тогава отново Менгас я беше спасил, като ги замени с няколко други от жените, които бяха направили повече.
При апахите есента беше време на усилено търсене и събиране на храна, а също и на ловуване. Двете с Нама бяха придружили мъжете при едно среднощно пътешествие, за да съберат лешници, жълъди, плодове от хвойна и шипка, докато в това време мъжете дебнеха да ударят някои елен. Менгас беше заминал сам на друга ловна експедиция и Сабрина с изненада откри, че й липсваше неговата компания. Жените от племето винаги взимаха страната на Нама и се опълчваха против Сабрина. Те я мразеха и същевременно се страхуваха от натрапчивото присъствие на бялата жена в техния живот. Когато можеха, те й се подиграваха. Но ако Менгас или някой друг от старейшините беше наблизо и можеше да ги види, те се отнасяха по-внимателно към нея или просто не й обръщаха внимание. Всяка непозната жена, която притежава екзотична красота, има коса с цвят на слънчева светлина и очи като изумруди, със сигурност не би намерила сърдечен прием у другите жени, казваше си притеснено Сабрина. Също така на няколко пъти ги беше чула да шепнат зад гърба й „вещица“, а всяка от жените, до която се беше опитвала да се приближи, правеше някакви знаци срещу нея, поглеждаше я злобно и бързо се отдалечаваше.
Наистина Сабрина подозираше, че апахите бяха дори в по-голяма степен завладени от мисли за магьосници, зли духове и лоши сили, отколкото бяха чейените. Добре че Менгас не бягаше от нея. В действителност той я търсеше, предлагайки компанията си, и благодарение на него, тя се чувстваше много по-малко самотна. Той бе оставил всичките си вещи в хижата на Нама, разбира се, тъй като, ако ги преместеше, това би означавало развод, но той често прекарваше свободното си време в хижата на Сабрина. Понякога оставаше да вечеря заедно с нея. Друг път, през дългите, тъмни есенни вечери, той пушеше лулата си и се мъчеше да разговаря с нея с помощта на знаци и единични думи.
Сабрина нито разбираше, нито смееше да попита защо той се отнасяше към нея с такова внимание и уважение. Изглеждаше така, като че ли тя притежаваше някакъв мистериозен, възвишен статут на недосегаема в неговите очи. За нея се грижеха добре, дори беше презадоволена, като се имаше предвид начинът на живот на апахите.
Есента отстъпи място на зимата, а животът продължаваше да си тече по същия начин. Сабрина беше самотна, объркана, много внимателна, но жива и здрава. Когато първият сняг покри високите върхове на планината, племето се оттегли да зимува в една малка, скрита долчинка, разположена високо между върховете.
Гарвис Треймор не можеше да повярва на късмета си, когато прочете писмото, което му беше изпратил шерифът на Санта Фе. Клейтън Лоуъл, Бригс и Сампсън бяха убити някъде в планините от апахите, а Сабрина не беше намерена. Предполагаше се, че е мъртва, тъй като отрядът на шерифа, който се беше заел с издирването, беше намерил вързопа й и останките от коня й, но според закона… Еврика! Ако не намерят тялото й, с което да докажат смъртта й, то според закона, тя щеше да се смята за изчезнала, което значеше, че седем години, броени от днешния ден, той можеше да продължава да манипулира тръста Уелс, така че да извлече максимална изгода за себе си. Дори ако по някаква случайност момичето беше останало живо, то никога нямаше да го безпокои, тъй като сигурно се намираше забутано в някоя дълбока дупка във враждебните индиански територии. Той изпрати мълчалива благодарност на апахите, които вероятно я бяха убили, но бяха скрили някъде тялото й. Общо взето, той не обичаше индианците — по принцип, без някога да е срещал някой от тях — но жестоките, грабливи апахи сега имаха специално място в сърцето му и той се усмихна от удоволствие.