Навън, една група от благотворителната мисия влезе през каменния портал, но тя не го обезпокои. Наближаваше Коледа и въпреки че до празника оставаше още една седмица, той реши този път да даде нещо за бедните. Но по-късно, каза си той. Точно сега искаше да си стои тук и нищо да не помрачава радостта му.
„Аз победих, Сабрина! — усмихна се той и погледна нагоре към тавана. Победих, нали? Ха, ха, ха!“ Победата беше толкова сладка, че можеше да я усети, и той си пое дълбоко въздух, за да се наслади на вкуса й.
Не само това, а изобщо всичко се нареждаше великолепно. Гражданската криза се задълбочаваше с всеки изминат ден. Беше чул слухове, че много от младежите — южняци, които учеха в колежите и университетите на Севера — в Харвард, Иейл, Принстън и тук, във Филаделфия, в университета в Пенсилвания, основан преди около сто години от Бенджамин Франклин — нямало да се върнат, след като си отидат вкъщи за Коледната ваканция. След внезапното нападение на Джон Браун над ферибота в Харпър през октомври, Юга се беше обединил в страха си от черните републиканци, които се бореха срещу робството. А с поддръжката на Ейб Линкълн и отричането на твърде проюжняшки настроения президент Бъчанън, кой знае какъв щеше да е краят… Но засега всичко вървеше великолепно, повтори си той. Тази година щеше да има една много весела Коледа, Една много, много весела Коледа!
Беше чудесен мартенски ден, който предвещаваше, че следваха още, дори по-хубави дни. Въздухът беше хладен, но слънцето беше топло, даже горещо в часовете на ранния следобед. Сабрина бе седнала върху шарената тъкана черга навън, пред входа на хижата си и шиеше на Менгас модните сред апахите ботуши от кожа на елен — една от малкото индиански работи, които можеше да изпълни с известно умение. Както обикновено, другите жени стояха далеч от нея. Едно от малките момченца, които се въртяха наоколо, хвърли един камък към нея и я улучи в рамото, а после избяга! Сабрина не си направи труда да му се скара, а само разтри мястото, където я беше ударил и продължи да пришива дебелата кожена подметка към по-меката кожа на горната част на ботуша.
Нищо не се беше променило откакто за пръв път пристигна в зимния бивак на апахите. Беше научила езика им, разбира се. Ветровете и снеговете, които придружаваха зимата, бяха дошли, а после, с настъпването на пролетта, си бяха отишли. Сега потоците прииждаха от топящия се по върховете сняг. Менгас беше прекарал много от зимните дни в нейната хижа. Занимаваше се с поправката на оръжието си и направата на ново, като й разказваше увлекателни истории и легенди за боговете на апахите, за това, как Майката Лято бе дала живот на цялата вселена. Беше пушил лулата си и й беше помогнал да се чувства по-малко самотна и забравена от света. Но Менгас беше заминал сега за два дни. Заедно с половин дузина апахи беше отишъл в планината да търси дивеч. Запасите им бяха намалели през дългата зима, а и всички бяха зажаднели за прясно месо.
Тя чу викове за „добре дошли“ в другия край на бивака и повдигна очи, оставяйки полуготовите ботуши настрани. Неотдавна беше украсила роклята си със сини и бели мъниста и гореше от желание да покаже майсторлъка си на някого. Тя се изправи и се усмихна, като видя конете в далечината. Но усмивката й бързо изчезна, когато чу, че виковете на радостно посрещане бяха сменени от викове на уплаха и ужас. Конят на Менгас, който вървеше, както обикновено, отпред, пристъпваше много бавно, като че ли Менгас беше ранен. Тя тръгна към завръщащите се мъже, издавайки вик на тревога, напълно забравила в страха си внимателно култивираните си маниери, според изискванията на апахите.
Въпреки болката си, когато Сабрина се появи внезапно до коня му, вождът разпозна това красиво, бледо лице, обградено с коса с цвят на мед, която вятърът развяваше. Тя повдигна тревожно очи към него и тръгна угрижена до умореното животно. Менгас смътно осъзна, че жената беше показала недопустима липса на самоконтрол, но въпреки това нейният поглед и очевидната й загриженост повдигнаха неговите отпаднали сили и той не я порица гласно за постъпката й. Спря коня си пред хижата на Сабрина, молейки се краката му да го издържат, когато стъпи на земята. Но дори и да не го издържат, той поне беше все още в съзнание. Можеше да нареди да бъде заведен в хижата на Сабрина, а не на Нама, както беше обичаят. За това той благодареше на боговете. Той знаеше много добре, че това не беше рана, която можеше да бъде поверена на грижите на жена му. Но може би, ако пожелае, жената на белия лос можеше да използва магическата си сила и да спаси живота му.