Сабрина имаше смелостта да се противопостави на шева на Нама и на останалите жени от племето и застана по-близо до Менгас, когато той понечи да слезе от коня. Тя подложи рамото си под неговото и обви ръката си около кръста му, когато той, залитайки, се опита да се изправи. Тя си спомняше добре правилата на чейените и храбрата походка на Дейн, докато от ръкавите му капеше кръв. Беше смешно да се преструва пред нея, един срам, в който тя не можеше да види никакво величие. Освен ако Менгас сам изрично не й наредеше да се дръпне, тя щеше да се прави, че е забравила правилата на индианците.
Той обърна глава към нея и се намръщи, но Сабрина го хвана още по-здраво и го насочи бавно към своята хижа. Движението увеличи болката му до такава степен, че той не можеше да говори, за да й каже да го пусне. Но миг по-късно той се спря и я сгълча, изчаквайки тя да се дръпне от него, за да направи последните две крачки, които оставаха до хижата й. Веднъж влязъл вътре, той можеше да признае слабостта си, но не и сега, когато всички го гледаха. Преди всичко той беше апах, още от най-ранно детство кален да бъде твърд и да не се огъва — а освен това той беше вожд. Трябваше да поддържа респекта, който получаваше от другите войни.
Сабрина вървеше пред него, влезе първа в мъничкия, покрит със слама дом и повдигна високо кожата, която висеше вместо врата на входа, за да може той да влезе. Менгас залитна, когато се наведе, за да се мушне през ниския вход и не можа да си наложи да се изправи веднага. Сабрина се пресегна да го хване, а очите й бяха пълни със сълзи. Каква глупост, мислеше си тя с горчивина. Да карат един така лошо ранен мъж да язди и да върви, без да му се помогне.
— Ето тук, Менгас. Позволи ми да те сложа да легнеш.
Той се опитваше да й помогне, тъй като отпуснатото в ръцете й тяло тежеше страхотно и Сабрина се задъха, почти останала без въздух, докато го сложи, да легне. Но тя не беше видяла никаква рана. Раната беше скрита под кървавата му риза от еленова кожа. Сабрина вдигна бързо ризата му. Беше изминало много време, откакто беше видяла ранената ръка на Дейн в селището на чейените. Дъхът й заседна в гърлото, когато я видя — една огромна, дълбока рана минаваше през стегнатия корем на индианеца и стигаше горе до ребрата му. Изглеждаше, сякаш беше разкъсан от някакъв звяр. Бизон? Или някоя дива северноамериканска овца? Или глиган? Каквато и да беше причината, раната изглеждаше сериозна. Молеше се на Бога само да не беше спукана коремната му стена. Тя погледна бързо лицето на апаха, чудейки се какво да му каже. Но нямаше нужда да се притеснява за това. Очите му вече бяха затворени и Сабрина се страхуваше, че той беше изпаднал в безсъзнание. Тя размисли за миг, после отиде до входа на хижата си.
— Нама?
Главата на Нама се появи незабавно на входа на хижата й. Черните й очи искряха, когато погледна към бялата жена, и в погледа й личеше обвинение и страдание. „Вещица!“ — каза тя на себе си, тъй като мразеше момичето заради красотата му и се страхуваше от него заради силата, която притежаваше. Менгас трябваше да отиде при нея, а не при тази бяла вещица. Тя беше неговата съпруга!
— Нама, имам нужда от вода, чисти кърпи и дърва за огъня — Сабрина гледаше в очите на индианката, а погледът й изразяваше непреклонна заповед, принуждавайки жената да й се подчини. Черните очи на Нама се отместиха, тъй като тя се чувстваше притеснена от силата, която излъчваха тези смарагдовозелени очи. Но накрая кимна с глава и понечи да си тръгне. — И от тисуин — добави Сабрина.
Тисуин беше питие, което апахите приготвяха от ферментирала царевица. То щеше да облекчи болките на Менгас, а тя можеше да сипе малко от него във водата и да почисти с нея раната му. Без да иска, тя беше чула разговора, който водеха двама лекари във влака за Сейнт Дуис преди година. Те говореха за някаква нова, революционна концепция в медицината, нещо, което наричаха асептика. То трябваше да намали инфекциите при откритите рани. Тя беше слушала много внимателно, не толкова от любопитство, колкото от истински интерес. Сега благодареше на Бога за това.