Нама отказа да влезе в хижата на магьосницата. Тя остави нещата до входа и изчезна. Сабрина въздъхна, тъй като се бе надявала да получи съдействието на индианката, ако не приятелството й, докато служеха на едно и също дело — да спасят живота на вожда на апахите. Но нека бъде така, каза си тя и се залови да пали огъня. После окачи едно ведро с вода над него и пусна вътре кърпите. След това, докато чакаше водата да заври, отиде и седна до Менгас и започна да гали загрижено голото му рамо.
Въпреки всичките й предпазни мерки, вождът на апахите стана неспокоен, а тялото му гореше под ръката й. Тя го изтри с кърпа, натопена в хладка вода, в която беше сипала от питието, но, изглежда, то не помогна много. Той бълнуваше нещо, изпаднал в безсъзнание, очевидно преживяваше отново спомените си от детството: как бил хвърлен в ледената вода, за да се закали кожата му; как бил наказан, когато веднъж започнал да плаче от пълно изтощение. Сабрина потрепери, като чу тези неща, намирайки ги варварски и примитивни. Не можеше да разбере как възрастните са могли да бъдат толкова жестоки към едно дете… Не беше за чудене защо мъжете апахи бяха толкова свирепи и безстрашни. Те бяха живели сред ужаса на ада, преди да възмъжеят.
Тя сложи едно котле над огъня и приготви хранителен бульон от кокали, които имаха костен мозък и месо, като го сгъсти със смляно на ръка брашно от мънички диви семена. Когато Менгас се успокои малко, тя повдигна главата му и му поднесе една лъжица от бульона, като през цялото време му говореше нежно и дори му пееше по-малко. Това, изглежда, го успокои повече от всичко друго. Тя не забеляза кога слънцето залезе, нито кога отново изгря. Във всеки случай това нямаше значение за нея. Нямаше време за спане.
Сабрина повдигна памучните превръзки от раната на Менгас и видя с облекчение, че най-после кървенето беше спряло. Кожата около раната беше зачервена, но нямаше никаква инфекция. Тя затвори очи и мълчаливо благодари на Бога. Може би този разговор, който беше дочула във влака, бе помогнал все пак. Тя проми раната още веднъж, този път почти с чисто питие, като ръцете й се движеха бавно и внимателно, за да не наранят болната плът. Нямаше представа колко време го бе промивала, но накрая свърши и постави превръзката, решила, че вече може вече да го бинтова, след като кървенето беше спряло.
Тя повдигна ръката си, за да вземе друга памучна кърпа, която да разкъса на ивици и да направи нещо като бинт.
— Сабрина?
Гласът на Менгас приличаше по-скоро на грачене, отколкото на човешка реч и момичето подскочи от неочаквания звук. Тя повдигна очите си и се насили да се усмихне. От колко ли време беше буден? Да се надява, че не и докато изсипваше почти цяла лъжица чист спирт в отворената му рана.
— Менгас? — зелените й очи потърсиха бързо неговите и сърцето й се сви, като видя болката, която се четеше в тях. — Съжалявам — въпреки че не искаше, тя почувства как сълзи потекоха по бузите й. — Не мислех, че ще усетиш питието. Съжалявам. Сигурно съм ти причинила болка, но не съм искала да го сторя — тя се пресегна и хвана мазолестата му ръка.
Огънят в раната му беше спаднал малко и той си пое предпазливо въздух, все още страхувайки се да отвори стиснатите си зъби, за да отговори. Опита се да се усмихне, но разбра, че няма да може. Една от сълзите на бялата жена падна и намокри бузата му, и това го успокои повече от всичко друго, което тя можеше да стори. Това също беше нещо, което бе в разрез с разбиранията и обичаите на апахите, но вероятно той го ценеше повече именно заради това.
Горещото страдание бавно утихваше и той сграбчи с благодарност ръката й.
— Боя се, че умирам. Преследвахме една голяма антилопа и конят ми се подхлъзна.
Лицето на Сабрина беше обляно със сълзи и тя не можа да отговори. Само поклати отрицателно главата си. Менгас беше единственият й приятел тук и не трябваше да умре.
— Скоро треската ще се усили. Бялата болест ще причини загнояване на раната. На това не може да се помогне.
— Не — бързо го прекъсна Сабрина и стисна здраво мургавата, жилеста ръка на апаха. Не! — повтори мълчаливо и упорито тя в себе си. Не, по дяволите! Първо баща й, после майка й… а след това и Дейн. Тревис заминал на война… Мили Боже, бият ли се вече Севера и Юга? Може би се биеха. Тук, в бивака на апахите, тя нямаше как да научи за това. Тревис също можеше вече да е мъртъв. Тя нямаше да позволи на вожда на апахите, който се беше отнесъл приятелски към нея, да умре. Не беше честно. Беше загубила достатъчно скъпи за нея същества. — Не, Менгас, приятелю мой. Ти беше винаги добър към мен. Ти си моят единствен закрилник, моят другар през дългите вечери и аз няма да позволя да умреш.