За миг черните му очи станаха огромни и в тях се появи страх и смущение. Какво щеше да стане, ако магьосницата спаси само тялото му? Не беше ли сбъркал, че дойде при нея, след като беше толкова болен?
— Промих раната ти с тисуин, Менгас — продължи Сабрина. — Боя се, че затова те заболя толкова много. Белите доктори, или поне някои от тях, казват, че това може да предотврати… бялата болест, както ти я нарече. Дадох ти малко супа и стомахът ти я прие, така че не смятам, че коремната ти стена е засегната. Има надежда, че ще оживееш — неочаквано от гърдите на Сабрина се изтръгна ридание, тя се наведе и докосна с устните си горещото му чело. — Моля ти се… ти трябва да живееш! Моля ти се, не умирай и не ме оставяй! Но, изглежда, че всички, които обичам, го правят. Поне ти не умирай и не ме оставяй!
Поразен, въпреки замъгленото си от силната болка съзнание, вождът на апахите стисна ръката й мълчаливо и се помъчи да запази собственото си самообладание. Беше смаян и дълбоко натъжен от почти детинската настойчивост, която имаше в думите й. Изглежда, нейните магии не й носеха много радост. Но на никого не беше позволен изборът да живее или да умре, нали? Това беше работа на боговете.
Той чувстваше как сълзите й капят върху лицето му и преглътна, превъзмогвайки едно нарастващо чувство на смущение. През изминалите дълги месеци той беше започнал да обича бялата жена и да изпитва по-малък страх от магиите й. Но какво можеше да направи сега? Да й обещае, че няма да умре? Жените от племето я мразеха, той го знаеше много добре. Дори много от мъжете бяха недоволни от присъствието й тук. Те се присмиваха на висок глас на предупрежденията на жените си, но дълбоко в сърцата си се съмняваха. Ако магията й не помогнеше и той умреше, нейната вълшебна сила щеше да бъде поставена под въпрос и нямаше да я спаси; а ако оживееше, с което доказваше, че магическата й сила беше огромна, другите щяха да започнат още повече да се страхуват от нея.
Менгас изстена от болка и смущение и се намръщи. Можеше да я изпрати при Кочис. Чичо му беше свикнал да общува с белите, дори имаше приятели между тях. Кочис нямаше да се страхува от нея само защото кожата й е бяла, нито пък от това, че беше магьосница, но той не можеше да стигне лесно до чичо си. Не бе в състояние да я заведе при него. На кого от мъжете можеше да се довери да изпълни тази задача? „Няма да умра тогава“. Това му се струваше единственото логично решение. Съжаляваше, ако духовете бяха планирали друго, но ако бяха решили да умре, то моментът беше много неподходящ. Първо той трябваше да обезпечи жената на шамана. Духът на белия лос не трябваше да бъде обиждан.
— Не плачи повече. Няма да умра.
Сабрина бързо се успокои, като нито за миг не се усъмни, че вождът на апахите можеше и да не удържи на думата си.
— Сега спри да рониш сълзи отгоре ми. Вместо това ми донеси малко супа. Дори и да ме цериш с магии, аз все пак трябва да се храня, щом искаш да остана жив.
Сабрина се засмя успокоена и повдигна лицето си, за да избърше сълзите си.
— Да, приятелю — каза тя. — Ще донеса супата ти, но най-напред ще ти направя по-стегната превръзка, а след това ще можеш да си поспиш малко. Когато се събудиш, обещавам ти, че супата ще бъде готова.
Дейн взе решението си, докато гледаше как последните лопати пръст се стоварваха върху ковчега на майка му. Падащата пръст звучеше чуждо и отблъскващо и контрастираше ярко с мекия априлски полъх на вятъра и с далечната песен на птиците. Вече нямаше нищо, което да го свързва с това място — поне нищо не беше останало, за което си струваше да живее тук. Съществуваше само земята, хълмиста и зелена, осеяна тук-там с горички. А тя щеше да оцелее и без него, без значение колко войнишки ботуши щяха да я тъпчат, колко щяха да се бият върху нея, напоявайки нейните богати, тучни ливади с кръв — с кръвта на янките или на южняците, но не и с неговата.
Той кимна с глава на гробарите и се обърна към отдалечаващия се файтон на пастора, мислейки си, че преподобният не беше разбрал неговото желание погребението да бъде съвсем скромно. Как можеше мъжът да разбере цялата всеобхватност на факта, че последната представителка на рода Морган във Вирджиния беше погребана днес? Едно наследство, което беше на повече от сто години, и което в действителност се отъждествяваше с една огромна къща с бели колони отпред и прилежащата й земя. Той никога не беше мислил, че ще го загуби. Дейн въздъхна още веднъж и тръгна към къщата. Кога да тръгне и в каква посока да поеме? По суша той можеше да стигне до Санта Фе и да попита за Сабрина — надяваше се, че дотогава сърцето му щеше да се излекува, за да може отново да чуе името й. А оттам можеше да продължи към Калифорния, към Сан Франциско — дивия, порочен, пренаселен Сан Франциско — и към прекрасното спокойствие и тишина на ранчото в Сакраменто. Щеше да бъде едно трудно и опасно пътешествие. Щеше да мине през територии, населени с враждебни индианци, щеше да зависи от качествата на коня и от собствения си разум и находчивост при преминаването на пустинята и високата Невада, преди да влезе в Калифорния. Този последен етап беше много тежък и рискован.