Може би, вместо да тръгне по суша, той щеше да отплава с клипер около Хорн или да използва новата Панамска железница, за да съкрати времето. Щом пристигнеше в Сан Франциско, щеше да освободи Тревис, а после можеше да се върне в Санта Фе и да провери какво става със Сабрина. Това изглеждаше много по-разумно, а може би беше и най-бързият маршрут. Дотогава той трябваше да сложи работите си тук в ред, да затвори къщата, да освободи останалите си роби и да уреди с някой съсед, може би с Джон Марш, да има грижата да наглежда имота, докато се продаде. Трябваше да намери подходящи за пътуването си дрехи, както и някои други неща. Нямаше ясна представа какво още щеше да вземе, но когато мина покрай огромната върба, прекоси семейното гробище и стигна до старата, разцъфнала магнолия, която растеше до портата, той се усмихна и сивите му очи проблеснаха под дългата му черна, развята от вятъра коса. „У дома, мислеше той. Аз ще си бъда у дома след няколко месеца.“ Имаше някакво особено чувство, като че ли вече беше там… или може би това бе по-скоро едно усещане, че той никога не то беше напускал.
Тревис се взираше стъписан в мъжа, мислейки, че той сигурно не го беше разбрал.
— Не, страхувам се, че не чухте правилно. Казах Сабрина Лоуъл. Името на съпруга й е Клейтън.
— Да, същата — ухили се златотърсачът срещу разтревоженото лице на младия мъж и махна с ръка към бармана, който работеше в другия край на махагоновия бар. — Хей! Как може човек да си намери тук нещо за пиене?
Тревис инстинктивно отиде зад бара, взе чаша и му я напълни.
— От заведението — успя да произнесе той, тъй като главата му още бе замаяна от историята, която му разказа златотърсачът. Сабрина бе мъртва? Заклана от апахите? — Сигурен ли си, че не я бъркаш с друга?
— Казах ти вече — очите на мъжа блеснаха войнствено. — Искаш да кажеш, че съм лъжец?
— Не, не, разбира се, че не — поклати русата си глава Тревис. Мили Боже! Какво щеше да каже на Дейн? Той ще трябва да му каже, разбира се, трябва веднага да му пише.
— Тя тръгнала съвсем сама… отивала съвсем сама в Албакърки — разсмя се златотърсачът, сякаш намираше идеята за забавна. — Но съпругът й трябвало да я хване. И може би е щял да го стори, но точно тогава апахите хванали него. Както и да е, всички са мъртви. Разбира се, не са намерили тялото на момичето, но…
— Какво? Какво каза?
Тревис говореше много бързо и златотърсачът го стрелна с критичен поглед. „Ох, моля ти се, Господи“, молеше се Тревис и като напълни отново чашата на златотърсача, остави бутилката до нея. „Моля ти се, нека да мога да напиша «изчезнала», а не «мъртва», когато пиша на Дейн“.
— Това, което казах, господине, е, че те са намерили коня й, но не и нея самата. И приятелят от Санта Фе, който ми разказа за това, каза, че в града обикаляли разни неприлични приказки, за това, че апахите са правили нещо с бялата жена — изсумтя силно той и се оригна, като се пресегна за бутилката и с трепереща ръка се опита да си налее уиски в чашата.
Като видя това, Тревис трепна. Обикновено при подобни случаи той изпращаше мъжа другаде. „Бел Фльор“ беше къща от висока класа и такива недодялани клиенти не влияеха добре на бизнеса. Но в този случай той щеше да направи изключение.
— Лично аз не вярвам и на половина на това, което се говори — добави златотърсачът. — Твърде дълго време съм бил миньор в Сиера Невада, за да вярвам на всичко, което чуя.
Тревис кимна с глава, смънка нещо и се измъкна към другия край на бара, правейки дискретно знак на охраната да държи под око този приятел. Каза „довиждане“ и забърза към канцеларията си, тъй като искаше да остане малко на спокойствие, за да обмисли новината. Първо трябваше да пише на Дейн. Не тръгваше ли този месец експресът? Бяха обещали да пренесат пощата през континента за по-малко от две седмици. Невероятно! Той щеше да провери тяхното разписание и щеше да предаде писмото до Дейн с първия курс.
Златотърсачите от Сиера Невада бяха особена порода хора, както се виждаше от фантастичните им облекла — украсяваха се с късове самородно злато, пера и други подобни глупости. Разбира се, в Сан Франциско необичайното беше нещо обикновено и те фактически се смесваха с общата маса, която също беше безкрайно разнолика и пъстра. Но Тревис не обръщаше внимание как изглеждаше източникът на информация, той просто вярваше на това, което му беше казал преди малко златотърсачът. Мъжът нямаше никаква причина да го лъже. Изглежда, Сабрина сама бе тръгнала да язди в пущинака, но само един Бог знаеше, каква бе причината, за да го стори.