За миг той едва не съжали, че беше чул неволно коментарите на бармана и споменаването на Санта Фе, което бе привлякло вниманието му. Ако Сабрина по някакво чудо беше все още жива, тя може би имаше огромна нужда от помощ. А такъв вид помощ беше извън неговите възможности, призна си честно той. Единственото нещо, което щеше да постигне, ако се опиташе да тръгне след нея, бе и той да намери смъртта си. Но Дейн… е, ако някой можеше да се наеме да преброди непознатите земи и да се опита да открие Сабрина, то това бе само Дейн. И Тревис нямаше да бъде много изненадан, ако той я откриеше.
Глава 14
В хижата беше топло и затова бяха повдигнали кожата, която висеше на входа, за да може прохладният вечерен ветрец да влиза вътре. Април вече отиваше към края си и температурите бяха по-високи тук, в началото на пустинята, отколкото в планинската долина, където беше бивакът им. Апахите бяха предприели това пътешествие преди няколко дни, като се придвижваха на запад, за да приберат плодовете на ядливите кактуси. Мъжете бяха тръгнали с тях. Сабрина беше построила ново уикиъп, по-малко от това, в което прекара зимата, но удобно като него. Тя се усмихваше в нощния здрач на вожда на апахите, който седеше близо до нея. Преди такава физическа близост с дивия апах щеше да я ужаси. Сега, след като беше излекувала смъртоносната му рана, тя чувстваше единствено споделеното удоволствие от това невероятно приятелство, което се зароди между тях, дори изпитваше един вид обич към Менгас. Справедливо или погрешно, той вярваше, че дължеше живота си на нея. Индианците, поне чейените и апахите, може да бяха диваци в много отношения, но се отнасяха почтително към хората, на които дължаха нещо.
— Мисля, че ако някога видя друг ядлив кактус, ще се изплюя в цвета му — оплака се добродушно Сабрина и въздъхна уморено.
Менгас се усмихна над червеното огънче на лулата си.
— Тогава остани в хижата утре. Аз ще облека кожената ти рокля и ще отида да работя вместо теб при жените.
— Да, съгласна съм — засмя се Сабрина на абсурдното му предложение. Мисълта за свирепия войн, облечен в нейната рокля с мъниста, искрено я забавляваше.
— А аз ще отида на лов с другите смелчаци. Може би ще уловя някоя хубава риба за вечеря.
Менгас изсумтя, развеселен на свой ред, тъй като апахите не ядяха риба, жаби или каквото и да е друго животно, което живееше във водата. Това бе едно от техните табута.
Изведнъж мургавото лице на Менгас рязко промени своето изражение, веселието напусна тъмните му очи, които продължаваха втренчено да се вглеждат в нейните. Тя трепна неволно и макар че продължи да се усмихва, усети ледените тръпки по тялото си. Стоеше, отвръщаше на погледа на апаха и чакаше.
— Ако ти беше апах, жено на белия лос, или ако аз бях бял, приятелството, което съществува между нас, щеше да бъде дар, който си заслужава да се запази. Ние можехме да седим така години наред и да се смеем заедно, за да минават по-бързо вечерите ни.
Менгас говореше бавно по две причини. Първо, бялата жена нямаше да го разбере, ако той й говореше бързо. Второ, на него не му се искаше да каже това, което трябваше да бъде изречено тази вечер. Той го отлагаше вече няколко седмици, откакто беше успешно излекуван и знаеше, че няма да има повече нужда от нейната магия. Истината беше, че тя щеше да му липсва, когато си заминеше оттук. Беше размишлявал за възможността да я задържи завинаги в племето, дори беше мислил да я вземе като втора жена след Нама, но се страхуваше от Нама и от духа на шамана лос, който можеше да не е съгласен с това. Нама беше нещо друго. Вече беше решил да си вземе друга, по-добра съпруга, която да го дари със синове, тъй като Нама не успя. Но той не смееше да рискува да разсърди духа на шамана. Това щеше да бъде истинско нещастие, както лично за него, така и за цялото племе, за което той носеше отговорност.
Усмивката на Сабрина бавно помръкваше, беше й необходимо време да следва внезапния обрат на разговора. Сърцето й започна да бие по-бързо и по-силно, но дали това беше от страх, или от надежда, тя не можа да определи веднага.