Менгас я наблюдаваше съсредоточено, после въздъхна одобрително и продължи:
— Докато бях болен, си мислех, че ти ще бъдеш в опасност, ако аз умра. Много малко от индианците от племето Топли извори се чувстват удобно в компанията на белите чужденки, които наводниха нашите древни земи, и няма нито едно племе, в което по-младите храбреци да не настояват да нападнат тези, които претендират за нашата земя. Отначало жените в племето се страхуваха от твоята странност. След като оживях от тази смъртоносна рана, от която би трябвало да умра, страховете им станаха още по-големи. Не… — Менгас поклати главата, за да възпре Сабрина, която понечи да отговори. — Беше безсмислено да им казвам, че това беше тисуин, който ти знаеш как да използваш, благодарение на познанията на белия човек, нещо, което ние не знаем да използваме. Самият аз не вярвам в това, не мога да лъжа. Такава мощна лечебна сила, каквато ти притежаваш, е за уважение, но тя също така и плаши. Мъжете могат да свиват рамене, но техните жени шепнат безспирно срещу теб и един ден те ще започнат да се противопоставят открито.
Сабрина държеше главата си изправена, брадичката й беше упорито вирната, когато погледна мургавото лице срещу себе си.
— Не ме интересува какво мислят за мен жените. — Това беше само отчасти вярно, макар и слабо тяхното отношение я засягаше. Непрестанната враждебност на жените я изморяваше. Но изцеляването на Менгас като че ли бе достатъчно възнаграждение, оправдаващо допълнителната враждебност, която то й донесе. — Да, знам, че жените ме наричат вещица, Менгас. Всички правят знаци, за да прогонят дявола, когато минавам покрай тях, но ти си добре, здрав си и сега стоиш тук и пушиш лулата си. Аз съм доволна да бъда твой приятел. Ако мога, бих спасила живота ти десетки пъти и не ме е грижа колко приказки от страна на жените ще чуя за това.
Менгас леко се усмихна, като чу това и се пресегна, за да докосне прекрасните златисти коси на жената. Тази бяла жена имаше дух на орел. Не е за чудене, че шаман, бе избрал точно нея от всички жени.
— Познавам храбростта ти, но мисля, че няма да е разумно нито за теб, нито за мен да останеш още дълго между нас. Не се страхувам, че мога да умра, но започвам да се страхувам за теб. Като вожд, аз трябва да реша какво е най-добре за всички.
Неочаквано Сабрина усети, че очите й се напълниха със сълзи. Тя бързо извърна лице, за да скрие вълнението си, тъй като не беше научила начина, по който апахите прикриваха чувствата си. Не беше ли това същото, за което се беше надявала? — питаше се едва ли не сърдита тя. За какво се молеше? Откакто апахите я бяха пленили, тя не се беше отказала от надеждата си, че ще може да избяга от индианците и да се върне в своя свят, при своите хора. Но сега, докато Менгас изричаше думите, които превръщаха тази надежда в реалност, тя откри, че се страхува, че се отдръпва от тази възможност и се притисна по-силно до това чуждо, но съвсем не и злочесто пристанище, което беше намерила тук, в дивите планини и пустини на Ню Мексико.
Като видя сълзите й, Менгас замълча и преглътна, за да потисне надигащите се в него чувства. Може би жената на белия лос беше изпратена като изпитание от боговете, помисли си ненадейно той — изпитание, през което той трябваше да премине, за да докаже, че е удостоен с благоразположението на боговете за в бъдеще. А може би, въпреки привлекателните извивки на гърдите и бедрата й, съблазнителната розовина на устните й и магическия слънчев оттенък на косите й, тя изобщо не беше жена от плът и кръв, а само нейна нематериална, духовна форма. Тя го подлагаше на изпитание, като възбуждаше у него желание, караше го да се стреми към нещо, което не смееше да вземе от нея.
Вождът на апахите се колеба дълго време, преди да изрече окончателното си решение. За последен път той погледна към нея едновременно със страх и желание. Не му се искаше да се лиши от удоволствието, което изпитваше от нейната невероятна красота. Сабрина беше очарователна, сърдечна и силна. Той все още бе млад мъж и неговата дума беше закон в племето и докато беше жив — а той се надяваше да живее още много години — той можеше да я пази от злобния шепот на жените. Но здравият му разум отговаряше безмилостно неумолим в своята прямота, че смъртта дебнеше апахите на всяка стъпка, зад всеки планински хребет, с всяка стрела, изпратена от тетивата на лъка. Можеше да получи жената, но да загуби всичко останало, дори и душата си. Да не говорим, че духът на шамана щеше да се обърне срещу него и да започне да го преследва на всяка крачка.
— Срамота е да рониш сълзи. А сърдечната мъка, която изпитвам, е срам за мене. Трябва да знаеш, че като вожд не моето сърце, а моят разум е този, който взима крайното решение. Ти трябва да се върнеш при своите хора. А аз не мога да оставя моите.