Сабрина, разбира се, знаеше това. Тя поклати глава, но не за да го накара да промени намерението си.
— Но ти ще ми липсваш, Менгас… — тя се бореше със сълзите си и се мъчеше да държи чувствата си под контрол, доколкото можеше. За никой друг от апахите нямаше да тъгува, нито пък щеше да й липсва трудният, непредсказуем начин на живот на индианците — и аз… се страхувам… — призна си шепнешком тя. — В моя свят аз ще имам… малко приятели и много врагове. Отново ще бъда самотна, приятелю, и ти ще ми липсваш.
В първия момент апахът не можа да измисли какво да отвърне. Думите й го озадачиха до известна степен, защото в действителност Сабрина показваше много малко страх от нещо, а освен това духът на нейния шаман защитник щеше да продължава да я пази.
— Сезоните ще идват и ще си отиват, но аз ще те помня, жено на белия лос. В златните трепетлики през есента ще виждам твоите коси, а през пролетта, когато тревата се раззелени, ще виждам твоите очи. Ти ме върна към живота, когато духът на антилопата мислеше да вземе моя дух от тялото ми и през дългите зимни вечери, ако имам деца, ще им разказвам тази история и те ще знаят името ти.
Трогната до дъното на душата си, Сабрина разбра, че това беше може би най-големият подарък, който един апах можеше да й даде. Животът беше тежък и кратък, и често минаваше, без да остави нещо, което да отбележи, че човек някога е бил на белия свят. Тя погледна към свирепия вожд на апахите, който й беше станал приятел, и му се усмихна през сълзи. С голямо усилие успя да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои и сърдечно да му благодари за всичките тези месеци на топлина и закрила, които й беше предложил.
— Има едно нещо, Менгас, което искам да ти кажа, преди да си тръгна. В селото видях едно момиче. Името й е Конина. Тя е млада, хубава и нежна. Видях начина, по който те гледаше, когато мислеше, че никой не я забелязва. Изглежда ми добро момиче, Менгас, мило и добро, а и тя те обича — усмивката на Сабрина помръкна леко, тъй като мрачното лице на апаха беше станало твърдо и безизразно. Привидното му безразличие обаче не можеше да я заблуди. Тя знаеше, че вождът я слушаше напрегнато. Това момиче, Конина, в действителност никога не беше разговаряло със Сабрина, но и никога не беше злословило против нея, припомни си мълчаливо тя. Нама нямаше да запълни вечерите на Менгас с приятелски разговори и смях, както правеше Сабрина. Сега, мислеше си тя, вечерите на Менгас щяха да бъдат самотни. Беше й направил прощален подарък. Тя също щеше да му върне жеста.
— Ти ловува добре и можа да снабдиш с храна две жени през изминалите месеци, Менгас, и моето уикиъп не трябва да бъде оставено неизползвано. Трябва да вземеш Конина за съпруга, приятелю мой, и да имаш деца. Всичко, което имам, ще оставя за теб като сватбен подарък.
— Мислиш ли, че духовете ще благословят един такъв брак?
— Разбира се — кимна сериозно с глава Сабрина, после се усмихна и докосна ръката му. — Помисли за това.
— Да — съгласи се Менгас. Въпреки разбиранията му, той не можа да сдържи радостта си и топло се усмихна. Сабрина наистина беше могъща магьосница, мислеше си той. За да избере Конина за негова съпруга, тя беше прочела собствените му мисли. Той дръпна от лулата си и като изпусна дима, се опря доволен на бедрата си. Да, по всяка вероятност Сабрина беше едно изпитание за него, изпратено от боговете, през което той беше преминал успешно. Още утре щеше да каже на бащата на Конина да определи една справедлива брачна цена за момичето…
Няколко дни по-късно двама червенокожи бойци от племето чирикахуа, придружени от един бял златотърсач, се появиха в бивака на племето Топли извори. Мъжете от племето се събраха веднага и заобиколиха жените и децата, готови с лъкове в ръце да защитят семействата си. Сабрина вдигна поглед от мястото, където бе седнала и шиеше заедно с другите жени, чувствайки как сърцето й започва силно да бие в гърдите. Толкова скоро? Тя беше удивена. Веднъж взел решение да я пусне, Менгас беше действал твърде бързо. Бяха изминали само няколко дни от техния разговор. Тя се обърна инстинктивно, за да потърси Менгас между другите бойци, но той не поглеждаше към нея. Вождът стоеше мълчалив. Мургавото му лице беше невъзмутимо, докато наблюдаваше малката група, която приближаваше бивака.
Сабрина механично се залови за работата си, запълвайки дълбокия и широк ров със събраните стебла от mescal, които щяха да бъдат хвърлени върху горещите камъни, поставени над жаравата. После стеблата бързо се покриваха с влажна трева, която щеше да задържи топлината в тях. Mescal щеше да се пече ден или два, после трябваше да се изстуди и складира за консумация през цялата година. Утре жените щяха да започнат да мелят юката, която бяха събрали и оставили да съхне върху камъните в началото на седмицата. Сабрина също възнамеряваше да направи питки от брашното на юка, които да прибере за зимата, но това щеше да стане, ако все още беше тук утре.