„Искаш ли да останеш тук?“ — запита се тя почти гневно. Сърцето й бе натежало като олово и ръцете й трепереха, когато повдигна стеблата от земята. Сега, когато моментът беше настъпил, като че ли съществуваше повече страх, отколкото радост от освобождаването й „За Бога, искаш да останеш тук с индианците и да правиш всичко това до края на живота си? Да събираш корени и диви картофи, плодове и лешници, да мелиш юка, да строиш уикиъп и да изработваш дрехи от кожата на елен, докато пръстите ти започнат да кървят от иглите, направени от парче кост? Нима и ти си подивяла като самите апахи? Не“ — отговори си веднага тя, но нейният свят едва ли щеше да я приеме с разтворени обятия — не и след като беше пленена от „дивите индианци“. Кой щеше да й повярва, че към нея се бяха отнесли добре, дори беше ценена и уважавана от техния страшен вожд? Кой в нейния свят познаваше апахите така добре, за да разбере, че приятелството между нея и племето Топли извори беше дълбоко и истинско. Имаше твърде малко хора, които щяха да я разберат.
Там, в нейния свят, припомни си тя, беше Гарвис Треймор, а на нея й оставаше цяла година, докато стане пълнолетна.
— Жено!
Сабрина подскочи, стресната от гласа на Менгас, който прозвуча съвсем близо до нея. Тя се обърна към него и пусна стеблата, които държеше. Повдигна очи към мургавото му лице и отново беше поразена от пълната липса на каквото и да било чувство в него. Черните очи на Менгас едва я докосваха. Гласът му изплющя като камшик и за миг тя си спомни деня, когато го видя за пръв път, застанал самотен и страшен на фона на кедрите в планината.
— Ще вземеш жената от вашето племе със себе си — отговори вождът на апахите на въпроса на златотърсача, като погледът му не се отделяше от лицето на Сабрина. — Това е цената, която искам за твоето желание да преминеш здрав и читав през земите на моите хора.
Златотърсачът се втренчи със зяпнала уста в индианеца. Дори двамата индианци от племето чирикахуа стояха замръзнали на местата си и мълчаха.
— Тя ме ядоса много и аз не искам да живее повече с моите хора. Трябва да я заведеш някъде, където нашите очи няма да бъдат оскърбени да я гледат отново.
Слисана, Сабрина мигаше и се взираше в Менгас. Нямаше да си кажат довиждане. Нямаше дори да си кажат едно последно нежно сбогом, каквото си дължаха двама такива невероятни приятели?
После, зад гърба си, тя чу жените да шепнат със задоволство. Когато се обърна, всички, с изключение на Конина, се радваха открито на нейното публично унижение. Единствено в черните очи на момичето се четеше симпатия и съчувствие. Тя погледна към Менгас, а после скри лицето си зад плътната завеса на черната си коса.
Разбира се, проумя със закъснение Сабрина, това беше единственият начин, по който Менгас можеше да осигури свободата й. Така никой войн нямаше да се осмели да предяви претенции към нея, а и хората от племето, което той ръководеше, щяха да одобрят заминаването й.
— Хайде, жено! Не чу ли заповедта на вожда?
Сабрина кимна с глава на нетърпеливия въпрос на индианеца от племето чирикахуа и бързо се изправи на крака.
— Върви в своето уикиъп и събери вещите си!
Когато Сабрина мина покрай Конина, тя усети, че момичето докосна леко ръката й. Никакви думи не бяха разменени. Почувствала злобата и низостта в очите, които я наблюдаваха, Сабрина не се обърна назад, докато вървеше към хижата си. Като влезе вътре, тя разтвори един вързоп, в който беше прибрала всичките си неща, извади дрехите си за езда и ги облече. Това бяха единствените дрехи, с които тя беше избягала от Санта Фе, и сега й се струваше, че от онази нощ беше изминала цяла вечност… но същевременно сякаш бе вчера — нощта, в която тя бе избягала от света, в който трябваше да се върне сега. Един свят — опасен и самотен, свят без приятели и близки, но така или иначе, това беше нейният свят, както този бивак на апахите, никога нямаше да бъде нейният свят.
Дрехите й, преди до болка познати, сега й изглеждаха чужди. Копчетата бяха станали трудни за закопчаване, а пръстите й пипаха несръчно, когато тя се помъчи да завърже шалчето около врата си. Беше смешно, но костюмът й за езда изглеждаше съвсем нов, а не като че ли бе ушит преди повече от година. Блузата, която бе носила през всичките тези месеци под кожената рокля, приличаше на дрипа, но останалите й дрехи бяха съвсем запазени. Апахите не бяха взели нищо от личните й вещи. Малко златни дреболии — два пръстена и едно колие — лежаха във вързопа заедно с няколко сребърни и златни монети. Тя събра бижутата и парите и ги сложи в джоба си. Сгъна внимателно кожената си рокля и я положи върху кожите, които й служеха за легло. Може би Конина щеше да я използва. След като се облече и приготви за път, тя се изправи и се огледа за последен път наоколо, мълчалива и замислена. Искаше й се да остави нещо, с което да каже безмълвно „сбогом“ на вожда на апахите, който я беше закрилял безрезервно през всичките тези месеци. С малкото пари и бижута, които имаше, тя се надяваше да може да преживее. Когато стигна до входа, тя се наведе леко, за да мине под кожата, която служеше за врата на нейното уикиъп. В този момент косата й падна над рамото и тя веднага се спря. Разбира се — реши бързо тя и се върна в хижата си, за да намери остър нож. Сабрина изтегли една дълга, златиста къдрица и я отряза. Дори в сенките на хижата тя блестеше в ръката й.