Сабрина седеше на одеялото си, което беше постлала за през нощта и подпряла с ръка брадичката си, се опитваше да измисли някакъв начин, по който да избегне тази съдба. Беше си мислила известно време, че все пак можеха да срещнат други пътници, заселници или поне да се натъкнат на някой миньорски лагер — да намери някой, към когото можеше да се обърне за помощ. Но не срещаха никого, а невъобразимата, безжалостна горещина на Мъртвата долина пречеше на отстъплението й на югоизток, така че връщането при Менгас беше невъзможно. Право на юг лежеше пустинята и много от испано-мексиканските rancheros. Проходите на Сиера Невада се намираха пред тях, а после следваше Калифорния и робството.
— Донеси малко храна.
— Вземи си сам — отговори дръзко Сабрина, тъй като съзнаваше, че Уилсън Тигс нямаше да посмее да я накаже за това. Тя отвръщаше студено на неговия гняв, като рискуваше да го предизвика да я удари. — Карай! Мистър Тигс — повдигна тя веждата си и му се усмихна неприятно. — Давай, обезобрази стоката!
Той се намръщи и се изправи сърдито.
— Не бъди толкова надута, госпожичке. Ще си ми необходима в добро състояние само ако реша да те продам на rancheros. Ако ме предизвикаш много, ще променя плановете си и ще ти покажа, че мога да спечеля пари от теб и по друг начин. Мога да направя от теб проститутка и да те влача от лагер на лагер, като вдигаш фустата си за двайсет цента на сеанс — включително за китайци и индианци — усмихна се подигравателно той. — О, забравих. Ти харесваш индианците. Може би на тях ще те давам без пари!
Сабрина само се усмихна. Очите й бяха като зелен лед.
— Да, направи го, мистър Тигс — съгласи се тя мило с него. — Някой от тях може да се окаже апах и с няколко думи, прошепнати на ухото му, Менгас ще направи барбекю от теб.
Като чу думите й, той спря да се хили, намръщи се и отиде за дърва. Сабрина го наблюдаваше, докато изчезна в мрака, опитвайки се да потисне силната омраза, която изпитваше към него. Това беше единствената заплаха, която му беше отправила, но Тигс не познаваше апахите така добре, както тя ги познаваше. Той не знаеше, че те живееха в изолирани, независими групи, които едва ли познаваха другите от своето племе. Тя се съмняваше, че можеше да намери един-единствен апах толкова далеч на запад. Съмняваше се дори, че можеше да намери някой от групата на Менгас, който щеше да занесе съобщението й до него.
Дори вождът на апахите да узнаеше за нейното окаяно положение, той щеше да бъде безпомощен да направи каквото и да е. Дори и да искаше да й помогне, то тя се намираше на хиляди мили разстояние, в една напълно непозната за него страна. Той никога нямаше да може да я намери. Но докато Тигс не знаеше това, щеше да се страхува, че зад всеки храст го дебне някой апах, а тя щеше да продължава да го заплашва с Менгас. Ако от всичко това не спечелеше нещо, то поне щеше да изпитва удоволствие, като вижда страха в очите му.
Внезапно в тъмнината проехтя силен вик, изпълнен със страх и болка, после настъпи тишина, а след това отново се чу пронизителен писък. Сабрина се вгледа в тъмнината и се изправи на крака. Мили Боже, помисли си тя, чувствайки как косата й настръхва. Какво става тук?
Тигс се втурна към светлината на огъня, мънкайки нещо и като държеше ръката си, се взираше в нея. Той се хвърли на колене до огъня, без да отделя поглед от лявата си ръка. Внезапно той се пресегна, взе ножа си и сряза ръката си, виейки от болка, когато острият нож се впи дълбоко в плътта му.
— Боже мой, мистър Тигс! — не можа да сдържи вика си Сабрина, докато гледаше обезумелия мъж. — Какво сте…
— Скорпиони! Два…, а може би и повече — каза задъхано той, а острието на ножа беше все още в лявата му ръка. — Цялото им проклето гнездо… те ме ужилиха.
Той направи още един разрез на ръката си, като се тресеше от ужас, неспособен да реже повече от собствената си плът. Внезапно повдигна очите си към момичето, наблюдавайки я как се промъква към тъмнината на нощта. Той се хвърли напред, сграбчи пушката си и я насочи към Сабрина, която възнамеряваше да избяга.
— О, не, не може така, госпожичке!
Тя замръзна на мястото си, с гръб към огъня, изкушена все пак да опита. Можеше да не я улучи, но дори и да я убиеше, какво губеше тя?
— Ако направиш още една стъпка, ще стрелям в коляното ти. Не е необходимо да имаш хубави колене там, където отиваш. Няма да има нужда да ставаш от леглото.
Тръпки полазиха по гърба й, като чу смеха, който последва думите му, но не се опита да избяга. Някой друг път можеше да й се отдаде по-добра възможност да го направи. Ако скорпионите, които го бяха ухапали, бяха от отровните… или ако срещнеха други пътници… Но перспективата да остане куца би я направила безпомощна.