— Каква прекрасна идея! — прекъсна разговора им тя, като тръгна към тях и накара мъжа да отстъпи една крачка настрани от нейната дъщеря. Беше като при риболова — щом веднъж плячката беше захапала стръвта, трябваше да се изтегли колкото се може по-бързо.
— Боя се, че вече поехме достатъчно свеж въздух. Трябва да слизаме долу — усмихна се още веднъж тя на красивия млад мъж, представяйки си го вече като зет. — Кажи довиждане, Сара, скъпа. До довечера!
Дейн наведе главата си, когато момичето прошепна своето „довиждане“ и се загледа след нея, докато се отдалечаваше. Широките обръчи на кринолина на дневната й рокля се полюляваха от време на време в унисон с клатенето на кораба. Тя не беше Бри, може би, но Бог знаеше, че няма друга като Бри. А той не можеше да я достигне сега. Усмивката му помръкна и странна тъга сграбчи сърцето му, когато се обърна към невидимата все още суша, до която им оставаха още много дни плаване. „О, Бри, мислеше си той, докато морският ветрец развяваше черната му коса и си играеше с реверите на тъмносиния му жакет. Нима ще те обичам все така отчаяно, докато умра, опитвайки се да намеря теб във всяка жена, която има златисти коси, с глупавата надежда, че това може да си ти?“
На хоризонта се струпаха облаци и стана по-студено, тъй като слънцето се бе скрило зад тях. Той остана още малко на палубата и като потрепери веднъж, се обърна с намерението да слезе долу. Друг клипер мина покрай десния борд на кораба им, само на неколкостотин стъпки от тях, отправил се в противоположна посока. Белите му платна плющяха под напора на вятъра, отнасяйки го навътре в откритото море, докато „Ариел“ се движеше тромаво към сушата. Той се усмихна, завиждайки на кораба, на когото добрият, мощен вятър даваше чувството за свобода.
Както гледаше клипера, един златист отблясък светна на палубата на кораба, запален от капризната слънчева светлина. Той видя блясъка на златистата коса, когато поривът на вятъра отметна назад качулката на пелерината й и започна да си играе с дългите, златни кичури. Ръцете му стиснаха здраво дървения парапет на „Ариел“. Не можеше да повярва на очите си. Цялото му тяло се скова като ударено от мълния. Сабрина?
Мозъкът му започна да работи трескаво, а тялото му излезе от вцепенението си. Той тръгна бързо по продължение на перилата, а очите му гледаха напрегнато бързо изчезващия в далечината клипер. Сабрина! Това беше тя! Дори само тази единствена секунда му беше достатъчна, за да разбере, че това беше тя. Но, мили Боже, как? И защо? Какво, по дяволите, правеше тя на борда на един кораб, който плаваше отвъд пределите на залива Сан Франциско?
— Офицер! — той бързо отиде при младия мъж, който им беше предал новината за кандидатурата на Линкълн, и махна с ръка към вече отминалия кораб. — Извинете, но… какъв кораб беше това? Не видяхте ли случайно името му?
Младши офицерът поклати любезно глава и сви рамене:
— Не, сър, съжалявам… но мисля, че плаваше под мексикански флаг — поколеба се той за миг, като се обърна и проследи погледа на Дейн, а после отново сви рамене. — Нямаше нищо по-специално, което можеше да види. Само един малък клипер, плаващ в далечината, който вероятно правеше курсове между Мексико и Щатите с търговска цел. — Можете да проверите при капитана, сър, ако сте заинтересован. Той може да е забелязал името на кораба.
Дейн благодари сърдечно на офицера и се върна до перилата, взирайки се след изчезващия в маранята на океана кораб, преди да отиде да потърси капитана на „Ариел“. Беше само на неколкостотин крачки от нея, но те се оказаха хиляди мили разстояние. Внезапно болката оживя отново — така остра, както беше онзи ден в Моура, когато чу, че тя се беше омъжила, разбирайки, че я беше загубил завинаги.
Остави я Дейн, каза си безжалостно той. Остави я да си върви в мир там, закъдето е тръгнала. Съпругът й сигурно беше на борда на онзи кораб. Може би просто кръстосваха по морето за удоволствие или бяха ходили да видят прословутия Сан Франциско.
Той погледна още веднъж по посока на малкия клипер, който почти се беше изгубил от погледа му и изпита копнеж, който беше толкова силен, че го почувства като физическа болка в сърцето си. Накрая се обърна и тръгна към долната палуба, където се намираше каютата му. Но съдбата беше предопределила да срещне капитана на „Ариел“ на палубата, който кимна с глава и го поздрави, когато се приближи до него. За миг Дейн остана мълчалив, после внезапно се обърна и заговори капитана, въпреки че в същия миг се прокле, че беше такъв ужасен глупак. Но връщане назад нямаше. Той обезателно трябваше да разбере това.