— Извинете, капитане — започна той с една доста пресилена усмивка, — интересувам се дали случайно не сте забелязали името на клипера, който мина преди малко покрай нас?
Капитанът го погледна изненадан, тю поклати глава и сви рамене в отговор:
— Съжалявам, не съм го видял, мистър Морган. Но съм сигурен, че морякът, който стои на вахта на носа, го е видял. Да го попитам ли?
Дейн се поколеба само за миг, опитвайки се за последен път да бъде благоразумен.
— Да — въздъхна накрая той и се усмихна примирено. — Да, ще ви бъда благодарен, ако го направите.
Капитанът кимна любезно с глава и тръгна надолу по палубата към носа на кораба. Дейн го проследи с поглед и отново въздъхна, като се облегна на парапета, докато го чакаше.
„Ти си един побъркан глупак, каза си той още веднъж, когато капитанът се зададе откъм носа на кораба и тръгна към него. Един глупак, побъркал се заради една жена.“
Глава 15
Сабрина кимна с глава, като видя знака, който й правеше възрастната жена да слезе долу. Тя хвърли един последен поглед към ширналото се море. Сан Франциско я беше шокирал. Беше очаквала много повече от това, което си спомняше от разказите на Дейн за града. Всичко, което видя, беше мизерия, мръсотия и разврат — редуващи се квартали от мръсни бараки и отвратителни бърлоги, свърталища на комарджии, пияници и проститутки, които често биваха обвити от сладникавия дим на опиума. Това беше най-порочният и неприятен град в света, който някои наричаха Варварското крайбрежие. Тя дори не се опита да избяга във всяващите страх околности на града. Дори перспективата да бъде продадена като робиня в Мексико, й се струваше по-добра, отколкото да се изправи съвсем беззащитна в квартал „Шанхай“ в Сан Франциско.
— Моля, оттук, сеньорита.
По-възрастната жена махна почтително с ръка към нея и като й се усмихна, задържа отворена вратата на каютата на Сабрина. В края на краищата Уилсън Тигс беше изпълнил намерението си. Беше я продал за петнадесет хиляди долара на един мъж, на име Пристън, който беше във връзка с някакъв мексикански търговец на роби, на име Фернандес. Явно Пристън и неговият мексикански партньор смятаха да я продадат за много повече на ежегодния търг през юли, който се организираше на остров Алтамура — да я продадат двойно по-скъпо може би на черния пазар, който работеше доходно на юг от границата. Съдружниците пазеха своята „инвестиция“, като се грижеха добре за момичето. Даваха й най-добрата храна и се държаха любезно. Всичко беше под бдителното око на duenna, която я пазеше ден и нощ. Колкото по-красива беше при започването на търга в средата на юли, толкова по-голяма печалба щяха да имат от продажбата й.
Тя въздъхна, застанала пред малкия стъклен илюминатор на каютата си, чудейки се как ли щеше да прекара още една дълга, мъчителна, безсънна нощ, докато корабът напредваше бавно надолу по бреговата линия на Калифорния, навлизайки във водите на Испанска Калифорния, а после щеше да се насочи нагоре, към остров Алтамура, който се намираше в Калифорнийския залив. Пътуването щеше да им отнеме почти две седмици. Бавно, грациозно и елегантно малкият кораб се плъзгаше по повърхността на океана, поклащайки се леко в унисон с движението на вълните, а платната му се издуваха от попътния вятър. При други обстоятелства тя би се радвала на такова едно пътуване, но сега… Тя въздъхна още веднъж и се обърна към малкия куп книги, предназначени да я развличат по време на пътуването. Романът на Дюма „Граф Монте Кристо“ и последният роман на Дикенс „Разкази за два града“. Изглеждаше някак си абсурдно да чете такива сериозни книги, когато само след месец се очертаваше да бъде робиня метреса на някой богат собственик на ранчо или най-обикновена проститутка, обслужваща клиентите от улицата.
Временно бъдеще, поправи се тя, но не беше много убедителна. Щеше да избяга, но къде? При някой друг Клейтън Лоуъл? Или Гарвис Треймор? Или Уилсън Тигс? Или сеньор Фернандес? Списъкът беше дълъг, може би прекалено дълъг. Твърде много мъже се интересуваха единствено от това, как да я използват за своите цели. Много малко бяха тези, които я бяха обичали и се бяха грижили за нея — Дейн Морган и Менгас. Единият беше мъртъв, а другият бе вожд на апахите. Устните й се извиха леко в горчива усмивка, когато взе книгата на Дикенс и започна да чете. Предпочиташе да прави всичко, само и само да се отдалечи от черните си мисли. Очертаваше се още една дълга, дълга нощ.