Дейн хвърли поглед върху листа, който държеше в ръката си, и излезе от сградата на флотската управа. Погълнат от четенето на името на кораба „Сладката Беа“ и на собственика й, някой си Пристън, той не усещаше топлината и тежкия, солен въздух на Сан Франциско нито пък шума на големия град, съпоставен с тишината на океана.
„Ариел“ беше влязъл в пристанището преди по-малко от час. Беше полудял, призна си той. Първото нещо, което беше направил след пристигането си, беше да отиде в Морския архив, за да провери името на собственика на кораба, на който беше видял Сабрина преди няколко дни. Но това, че беше открил името му, не го успокои, дори напротив, безпокойството му се беше засилило. Трябваше да положи усилие, за да се държи разумно и да продължи по оживените улици към „Бел Фльор“, вместо да търси като луд мъжа, на име Пристън. Не, заповяда си той гневно, като стисна челюстите си, първо ще отиде в „Бел Фльор“, където може да получи прилична баня, да се обръсне, да смени дрехите си, да се види с Тревис и да се наслади на всичко, което му беше липсвало през тази дълга година, през която бе отсъствал от Сан Франциско. Трябваше да се залови с многото си задължения, които го очакваха тук. Той сгъна листа, сложи го в джоба си и като си проправяше път с рамо през навалицата, тръгна към „Бел Фльор“. Непрекъснато внимаваше къде стъпва, тъй като улиците бяха покрити с кал, която на места ги превръщаше в истинско блато.
„Бел Фльор“ — блестяща в премяната си от скъпо, тъмно дърво, кристали и месинг изглеждаше същата, каквато я помнеше, а може би и по-добре. Така изглеждаше и младежът от Каролина, който нетърпеливо бързаше към него, за да го посрещне.
— Дейн! — протегна ръката си Тревис и се усмихна радостно. — Господи, не сме се виждали почти една година.
Дейн отвърна на усмивката му, но само сви рамене на забележката. Може би за него времето беше вървяло по-бавно, заради войната, която се усещаше навсякъде из Юга… или заради Бри.
— „Фльор“, изглежда, процъфтява, Тревис? Харесва ли ти Калифорния?
— Влюбен съм в нея — засмя се младият мъж. — Въпреки че ми трябваха няколко месеца, за да спра да се изчервявам всеки път, когато някое от момичетата се качваше горе с клиент — усмихна се отново той. — И работите в ранчото в Сакраменто също вървят добре — пшеницата се развива добре, говедата наедряват, а овощните дръвчета са започнали да цъфтят. Тази есен трябва да получим прилична печалба, а следващата ще имаме по-добър доход.
— А Сънденс?
— Радва се на харема си. Изглежда добре, а и ние го охранихме хубаво тази пролет. Трябва да имаме няколко хубави кончета до следващия февруари — усмивката на Тревис помръкна малко, когато си спомни какво трябваше да каже на Дейн — за Сабрина и апахите. От писмото, което беше получил от Дейн, ставаше ясно, че неговото писмо не беше стигнало навреме във Вирджиния. — Акциите в банката дават около седемдесет и пет процента годишна възвръщаемост, а среброто в Комсток започна да излиза в невероятни количества.
Той се колебаеше, тъй като виждаше смиреното, почти разсеяно изражение на приятеля си, като че ли изобщо не се интересуваше колко по-богат беше станал през изминалата година. Може би с един милион долара в банката, но парите за него не бяха повече от значение.
Усмивката на Тревис изчезна напълно, когато погледна загорялото лице на Дейн, чудейки се кога и как да му съобщи новините около Сабрина.
— Възнамеряваш ли да останеш завинаги тук, Дейн, или смяташ да стоиш малко?
Дейн направи усилие да събере мислите си, за да разбере какво го питат, и се помъчи да се усмихне.
— Възнамерявам да остана, Тревис, така че си свободен и можеш да си отидеш, ако, разбира се, все още го искаш — каза той и се насочи към кристалната гарафа, пълна с прекрасен кехлибарен коняк. — Няма съмнение, че ще има война у дома, може би до края на годината — гласът му заглъхна, сякаш беше много уморен. Като наля коняк в две чаши, Дейн подаде едната на младия мъж. — Имах намерение да остана във Вирджиния и да се бия, но… — той сви рамене и замлъкна, тъй като не беше съвсем сигурен как да продължи. — Някак си… ми се струва, че няма много здрав разум в това. Юга ще загуби… може би дори трябва да загуби. Не съм сигурен вече. Просто знам, че не принадлежа повече там, така че реших да си дойда у дома.
Тревис сви рамене и кимна с глава. Сините му очи гледаха мрачно, но по друга причина. Новината за войната не го изненада. Сан Франциско беше добре информиран тези дни, благодарение на експреса. Не беше изненадан от решението на Дейн да обърне гръб на проклетата война.
— Дейн, аз… има нещо, което трябва да ти кажа — Тревис отпи от коняка си и като си пое дълбоко дъх, погледна към Дейн, който стоеше и гледаше с невиждащ поглед лъскавото дъбово бюро. Поколеба се за миг, озадачен, че мъжът не му отговори. — Дейн, има нещо…