— Съжалявам, Тревис — опита се да се усмихне Дейн. — Страхувам се, че нещо друго занимава мислите ми — той свъси веждите си отново и мълчаливо се втренчи в коняка си. — Чувал ли си някога за мъж, на име Пристън? Знам, че съм чувал това име, но проклет да съм, ако мога да си спомня откъде.
Тревис го погледна.
— Пристън?
— Да. Собственик е на малък клипер, на име „Сладката Беа“ — усмихна се леко той и като сви рамене, отпи още една глътка от питието си. — Става дума за една чиста случайност, Тревис. Никога няма да познаеш кого видях на палубата на „Сладката Беа“ преди няколко дни. Минаха покрай нашия кораб и държаха курс към открито море — очите му срещнаха тези на Тревис, после отново погледна настрана, поклащайки главата си. — Сабрина — усмихна се леко той и кимна отново с глава. — Да я видя в проклетия океан…
— Дейн, това е невъзможно — думите излязоха преди Тревис да може да ги обмисли. — Дейн, това бях започнал да ти казвам преди малко. Сабрина е заловена от апахите миналата есен — някъде преди Албакърки, Ню Мексико. Така че тя не може да бъде на борда на този кораб.
— Какво?
— Дейн, чух това от един златотърсач, който беше абсолютно сигурен. Писах ти веднага, но ти най-вероятно си напуснал Вирджиния, преди писмото ми да е пристигнало.
— Апахи! — взираше се Дейн с невярващ поглед в очите на приятеля си, като се опитваше да прочете истината в тях. Настъпи абсолютна тишина, после той се обърна гневно и запрати чашата си с коняк към мраморната камина. Тя се разби така, сякаш избухна бомба. Ударът отекна силно в неестествената тишина на стаята. — По дяволите! — тръгна веднага към вратата той.
Тревис го гледаше втренчено, после се отърси от шока и сграбчи ръката му.
— Дейн! Какво ще…
— Ще разбера кой е този Пристън!
— Дейн, за Бога! Не ме ли разбра? Жената, която си видял, не може да е била Сабрина! Тя се намира на хиляди мили далеч оттук, ако все още е жива!
— Не ми разправяй, че не е била Сабрина! — издърпа ръката си Дейн. Очите му хвърляха гневни искри, когато погледна отново младия мъж. Лицето на Тревис пребледня и той отстъпи инстинктивно една крачка назад. — Тревис… — Дейн затвори очите си, опитвайки се да възвърне самообладанието си. После отвори очи и дълбоко си пое въздух. — Тревис, не се опитвай да ме убедиш, че жената, която видях, не е била Сабрина. Знам какво мислиш, но… може да е имало стотина метра разстояние между нас, може да съм имал възможност да я зърна за съвсем кратко време, но… това беше само Бри и никоя друга. Съществува нещо повече от чисто физическото възприятие на моя поглед. Но не мисля, че ще ме разбереш.
Тревис кимна с глава. Беше забравил какъв ставаше Дейн, когато се отнасяше за нещо, свързано със Сабрина.
— Окей, Дейн, щом казваш така, но как може Сабрина да се озове от селището на апахите на борда на един кораб, който напуска граничните води на Сан Франциско?
Последната светкавица изчезна от буреносните очи на Дейн и той поклати глава. Известно време само стоеше мълчалив и намръщен, после сви рамене и повдигна очи към приятеля си.
— Не знам, но ще разбера. Уверявам те! — линията на здраво стиснатите му челюсти издаваше непоколебимостта и неумолимостта му. — Ще разбера кой, по дяволите, е този Пристън и какво прави Сабрина на борда на неговия кораб, както и къде отива корабът му — той тръгна към вратата и този път Тревис не се опита да го спре. — Отвори „Бел Фльор“ в пет часа, както обикновено, Тревис. Може и да не съм се върнал дотогава, но ти не ме чакай.
Тревис се намръщи, когато Дейн тръгна към великолепния главен салон на игралния дом, стените, на който бяха облицовани с огледала, а от тавана се спускаха кристални полилеи. Щом Дейн Морган казваше, че е видял Сабрина, той щеше да се хване на бас и да заложи и последния долар, който имаше — пък било то изпълнимо или не.
— Почакай, Дейн. Коул ще отвори довечера „Фльор“. Идвам с теб.
Дейн се обърна и свъси вежди. После кимна с глава и се насили да се усмихне. Имаше нещо в очите на момчето, което му подсказваше, че този Тревис не беше вече оня наивник, когото бе срещнал миналата година по това време. Нещо повече, сега той познаваше Сан Франциско по-добре от самия Дейн, който беше отсъствал от града повече от година.
— Добре, Тревис — успя да се усмихне искрено той, като съжаляваше за краткотрайния яд, който беше изпитал преди малко към него. — Ще започнем с „Белла Юниън“, а после ще отидем в „Ел Дорадо“. Ако Пристън е комарджия, все някой от тези заведения ще го познава.