— Дейн, недей! — намръщи се моментално Тревис. — Търсиш си белята, като отиваш в тази част на града по това време.
— Коул ще дойде с мен, нали, Коул? — обърна се Дейн към огромния негър.
— Не и без едно-две оръдия — отвърна му Коул, а в очите му светнаха весели пламъчета. — Ще ми дадеш ли минута, да ги донеса?
Дейн кимна с глава, а усмивката изчезна от лицето му така внезапно, както се беше появила. Тревис остана замислен и смутен за миг. После въздъхна и каза:
— Имам чувството, че не съм поканен на това претенциозно гости, Дейн, макар че не знам защо. Знаеш, че аз… обичам Сабрина също. Освен нашето приятелство, искам да кажа. Ще дойда с теб, без значение колко опасно може да е.
— Не, Тревис — успя да се усмихне Дейн, макар че очите му заповядваха. — Ти си в Сан Франциско едва от една година, а аз живея тук повече от десет години. Познавам крайбрежния район — знам го още от времето, когато се наричаше Старият град Сидней. Познавам също и Щастливия Джак от времето, когато по хълмовете не блещукаха никакви светлинки, тъй като не бяха населени, Тревис, онова далечно време, когато целият град представляваше една маса от златотърсачи и брезентови палатки, а улиците бяха така потънали в кал, че приличаха на тресавища. Варварското крайбрежие има лоша слава, да, но аз го познавам много по-добре от теб. Както и Коул. Така че ние ще отидем там сами.
— И вероятно ще бъдете убити, ограбени или натъпкани с наркотици — възрази упорито Тревис. — Какво значение има една нощ, Дейн? Нека да го отложим за утре. Ще се срещнем с Джак, или както и да е името му, утре.
Дейн само сви рамене, тъй като видя Коул да се показва от задната стая и да му прави знак, че е готов, на което той отговори с кимване на главата.
— Ще се върнем след няколко часа, Тревис. Не ни чакай. Ще се видим утре сутринта.
Тревис можеше само да се мръщи безпомощно след тях. Не се успокои дори когато видя Дейн да се спира за малко до един от крупиетата във „Фльор“ и да взима от него нож и малък пистолет, с обсипана с бисери дръжка. Но той знаеше, че Дейн беше прав. Той беше живял в града през онези брутални години, които сега бяха само история за Тревис. Беше живял в граничните територии и се беше научил как да оцелява сред чейените. Ако някой можеше да се потопи в блатото на порока, с което беше известен крайбрежният район, и да се върне невредим, това беше Дейн Морган, а не Тревис Брюстър. Коул също беше един плюс — почти два метра висок, той беше здрав като бик. Освен това, намръщи се Тревис, като гледаше как вратата на салона се затвори, когато двамата мъже излязоха в тъмната нощ на Сан Франциско, той не мислеше, че ще може да спи добре тази нощ.
— Обикаляш бедните квартали, а, Дейн? — каза Джак Харингтън, като хвърли бърз поглед по дължината на бара, където няколко моряци пиеха питиета, в които имаше наркотици. Скоро щяха да паднат под масата и той можеше да ги предаде на чакащия кораб. — Всъщност чух, че си заминал на изток и няма да се връщаш в Калифорния.
Дейн сви рамене, пазейки внимателно гърба си, като го облягаше на стената, и му се усмихна.
— Промених намерението си, Джак. Липсваше ми това място.
— И търсиш някоя нова фльорца за „Фльор“? Имам една красавица, която можеш да опиташ — усмихна се Джак, въпреки, че хитрите му очи гледаха изпитателно лицето на Морган. — Или само си дошъл да кажеш „здрасти“ на грешниците в този град.
— Дойдох за една услуга всъщност. Познаваш ли човек, на име Пристън? Собственик на малък крайбрежен клипер на име „Сладката Беа“?
— Какво искаш от него?
— Лични причини — усмихна се Дейн, без да сваля поглед от Харингтън. Очите на мъжа се размътиха, после отново се проясниха, а погледът му стана остър.
— Услугите могат да се окажат скъпи.
— Колко скъпи?
— Ами да речем сто долара за начало. Знам, че това няма да те притесни много — приглади натруфения си копринен жакет Джак и се размърда неспокойно на стола си, след което се усмихна. — Струва куп пари, за да поддържам външността си на нужното ниво, нали знаеш.
Дейн се разсмя високо и кимна с глава.
— Вярвам ти, Джак, но знам също, че печелиш много пари тук. От това заведение… и от други далавери, разбира се — веселото му настроение секна и той добави, като кимна отново с глава. — Поне от стотина. Затова сега говори!