Двама мъже изплуваха внезапно от тъмнината и Коул му извика предупредително, като пристъпи напред. Дейн извади ножа и посрещна атаката на мъжа, като използва дръжката на ножа, за да го удари по главата. След като нападателят се свлече на земята, той се обърна и видя Коул да отблъсква другия нападател със силен юмручен удар. После хвана поводите на конете и поклати глава в отговор на мълчаливия въпрос на негъра.
— Не, това не са хората на Джак, Коул. Мисля, че трябва да хвърляме по едно око, докато стигнем до площад „Портсмут“.
Коул само изсумтя в отговор и една бегла усмивка докосна черното му лице.
— Струва ми се, че ще трябва да хвърляме по едно око не само до площада, а и още известно време. Сряда вечер… а мисля, че и след това трябва да бъдем внимателни.
Дейн само въздъхна в отговор и се качи на коня си, готов за дългото яздене, което им предстоеше обратно нагоре по хълма. Ако това, което той предполагаше, излезеше вярно, то Коул имаше право да се тревожи. Докато не намереше Бри и не я върнеше обратно, той нямаше да даде възможност на своята охрана да почива. А може би и тогава нямаше да могат да се отпуснат, ако се окажеше, че нейният пастрок беше замесен в тази бъркотия. С намирането на Бри, за нещастие, нямаше да приключи проблемът с властта, която той имаше над нея. Но дори и при тези обстоятелства една усмивка се появи на устните му, а сърцето му започна да бие по-силно от пробудените спомени. Каквито и усилия да му струваше всичко това, то Сабрина ги заслужаваше. А този път той нямаше да й позволи да си отиде — за нищо на света.
Остров Алтамура беше разположен само на три мили от континента, достатъчно близо, за да може Сабрина да вижда извисяващите се върхове на скалистата Сиера Мадре, които разделяха миещите се от океана брегове на Мексико от високите плата, разположени във вътрешността. Водите на Калифорнийския залив бяха топли почти колкото водата за къпане в банята, тъй като юни беше отминал, а през юли слънцето грееше още по-силно. Тя видя друг малък клипер, който плаваше към острова. Белите му платна искряха като облаците, които осейваха тъмносиньото небе. Без съмнение пристигаше друг богаташ, който щеше да наддава на търга. Зад клипера се виждаха малки рибарски лодки. През по-голямата част от годината притегателната сила на Алтамура бяха прясната риба и скаридите, които водите на океана предлагаха в изобилие. Само един път в годината — през юли — той ставаше домакин на търга, за който Сабрина беше така старателно разкрасена, където много богати и порочни хора се събираха, за да наддават за човешка плът — без много шум, разбира се, защото Мексико беше премахнало официално търговията с роби още преди няколко десетилетия.
— Сеньорита? Искате ли обяда?
Сабрина кимна с глава, като зърна изображението си в продълговатото, поставено в позлатена рамка огледало.
Лекият загар, който беше получила, докато пресичаше пустинята с Уилсън Тигс, беше избледнял. Кожата й отново беше станала бледа като каймак, точно както диктуваше модата, но й се стори, че изглежда особено, като че ли беше сложила пудра, взета назаем от някоя от жените. Част от тях вече бяха станали проститутки. Останалите скоро щяха да станат, включително и тя самата. Сабрина въздъхна и леко свъси веждите си, за сетен път обмисляйки как да избегне тази съдба. Съмняваше се, че ще има това щастие да попадне при някой друг Дейн Морган или Менгас — някой, който щеше поне да я уважава, ако не да я обича.
— Не се мръщете, сеньорита. Красивото ви лице ще се покрие с бръчки.
Сабрина се подчини по навик и вдигна ръката си, за да постави един златист кичур коса на мястото му.
— Не ме интересува дали ще имам бръчки по лицето си, Хуанита!
— Трябва да ви интересува, сеньорита — усмихна се търпеливо възрастната жена и повдигна похлупака от подноса, на който беше поставен обядът на Сабрина. — Колкото по-красива сте, толкова повече пари ще платят за вас. Нима искате да станете собственост на някой беден селянин, който ще ви кара да работите на полето, или искате да ви купи някой собственик на публичен дом, където ще бъдете малко по-добре, отколкото ако сте в затвора?
— Не искам да бъда ничия собственост — дори гневът беше изчезнал от гласа на Сабрина, когато повтори познатия отговор. Колко пъти бяха водили този разговор? Петдесет? Сто? Как можеше да избяга? Нямаше начин да напусне острова, тъй като нямаше лодка, а разстоянието до континента беше твърде голямо, за да го преплува, дори и да пренебрегне факта, че имаше много акули, които плуваха във водите на океана. Нямаше начин дори да излезе от стаята си, без нейната пазителка, Хуанита, да не я придружава. А когато излизаха на палубата за ежедневната й разходка, двама въоръжени мъже вървяха плътно зад тях.