— Но вие нямате избор, сеньорита. Ще станете нечия собственост. Единственият въпрос е на кого? Приемете това като ваша съдба и се примирете.
Сабрина само сви рамене в отговор и седна пред подноса с вкусна храна, който беше оставен за нея. Хуанита беше права. Не можеше дори да се самоубие, ако направеше този избор за себе си. Беше под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието. Тогава може би след търга — след като нямаше начин преди това, тогава тя щеше да намери възможност да го направи след това.
— Скаридите изглеждат съвсем пресни и апетитни — уверяваше я Хуанита, тъй като искаше момичето да хапне малко повече. То беше красиво, да, и имаше златиста коса, като косите на жените, които населяваха Северозападна Испания — много високо ценена даденост, но беше прекалено слаба за испанския вкус. По-скоро нежна и крехка, отколкото закръглено чувствена. Щеше да донесе по-добра цена, ако напълнееше с някой и друг килограм. — Хранете се сега, сеньорита — каза строго тя и й поднесе вкусни и разнообразни сладкиши.
— Много е горещо, Хуанита. Не се чувствам добре, когато ям прекалено много.
— Трябва да се храните, сеньорита. Или ще поръчам по-голяма порция за вечеря и няма да ви оставя да си легнете, преди да я изядете.
Заплахата на Хуанита беше придружена от усмивка, но Сабрина почервеня от яд, а зелените й очи светнаха предизвикателно, когато грабна сърдито една от пастите. През изминалите седмици се беше научила да не отминава с лекота предупрежденията на duenna. Хуанита имаше опит в работата си. Беше вършила това от много, много години и се беше научила да наказва по начин, който не оставяше физически следи.
„Ще съумея да се измъкна от всичко това, обеща си мрачно тя, докато ядеше противния сладкиш. Някак си, ще се отърва от това тук. Тогава и Хуанита, и Уилсън Тигс, и Пристън, и сеньор Фернандес… и тогава, с Божията помощ, никога няма да бъда самотна и безпомощна. Ще накарам всеки един от тях да си плати за всички злини, които са ми причинили.“
Гарвис Треймор също, напомни си тя. Защото, ако не беше той, тя никога нямаше да отиде на Запад и да се забърка във всичко това. Никога нямаше да срещне Клейтън Лоуъл, никога нямаше да бъде хваната в плен от апахите и никога нямаше да бъде предадена в ръцете на Уилсън Тигс. Една малка сълза се появи в ъгъла на окото й и тя я избърса ядосана, преди да стане по-голяма и да потече по бузата й. Списъкът на неприятелите й като че ли ставаше все по-дълъг, поне много по-дълъг от списъка на приятелите й. Къде беше отишъл нейният ангел пазител, за който Дейн Морган я беше закачил веднъж? Мили Боже, нима оттогава беше изминала цяла година?
Хуанита постави още един сладкиш пред нея и Сабрина го съзерцаваше с чувство на отвращение, като се насилваше да повдигне вилицата с ръката си. Където и да беше нейният ангел пазител — ако изобщо имаше такъв — то тя се нуждаеше така отчаяно от него, както никога досега. Търгът започваше след седмица, а след това щеше да бъде прекалено късно за каквото и да било.
Глава 16
Дейн се отпусна тежко върху тапицирания в тъмночервено кадифе стол и отпи глътка от френския коняк. Довечера беше очакваната среща. Трябваше да бъде! Беше петнадесети юли, последната нощ на търга. Сабрина щеше да бъде доведена заедно с още четири жени, които се смятаха за най-хубавото от тазгодишната „реколта“.
Минимумът за наддаването тази нощ започваше с двадесет и пет хиляди щатски долара в злато. Бяха останали само шепа хора, които желаеха да дадат тези пари за една жена, без значение колко красива беше тя. Търговците си бяха заминали преди няколко дни, доволни от направените инвестиции от двеста до пет хиляди долара, които бяха вложили в жените, купени за публичните домове. Над четиридесет жени бяха продадени досега на търга. Едно наистина прекрасно момиче — метис, беше продадено снощи за петнадесет хиляди долара. Само Господ знаеше колко пари щяха да дадат мъжете, които бяха останали, за да си купят една нова играчка, с която да се забавляват известно време?
— Сеньор Морган?
Дейн се обърна в посоката, откъдето идваше гласът на Фернандес. Той беше негов домакин тази седмица, благодарение на петте хиляди долара, които Дейн старателно беше загубил от Пристън онази нощ, когато игра комар в салона на „Главата на бика“ и също така старателно беше подчертал, че беше позволил това да стане, защото търсеше нова жена.