— Ще наддавате ли довечера?
— Може би — усмихна се Дейн и сви небрежно рамене, като взе кубинската пура, която Фернандес му предложи. Дяволите да го вземат този отвратителен негодник. Как може да продава жени по този начин?! — Ако видя нещо интересно.
Фернандес кимна с глава и седна на близкия стол.
— И петте жени са интересни, сеньор, вярвайте ми. Има една чистокръвна кастилянка… ох, толкова е прекрасна. Очите й са като черен кехлибар, а устата й е като малка розова пъпка, току-що започнала да разцъфва.
— Предпочитам блондинките всъщност — прекъсна го Дейн и огледа стаята.
Фитилите на лампите, които горяха с китова мас, бяха подрязани така, че стаята да остане в полумрак. През първите пет нощи жените бяха довеждани в тази стая, за да бъдат огледани внимателно физическите им дадености, ако участниците в наддаването желаеха това, а те обикновено го искаха. Той се разболяваше само като си представеше, че Бри можеше да бъде третирана по този начин. Но последната нощ кадифените завеси, които бяха спуснати над стената в другия край на стаята, бяха събрани и се откри друга малка стая, която беше ярко осветена, и само еднопосочно огледало разделяше двете стаи. Участниците в наддаването можеха да наблюдават момичетата, докато те изобщо нямаха възможност да ги видят. Това го подсигуряваше по няколко причини. Сабрина нямаше да може да го види и да разбере, че той беше тук — че беше жив в действителност. Ако тя го видеше сега в тази стая, нейната реакция щеше да го издаде. И въпреки цялата външна проява на сърдечност, която Фернандес беше показал през тази седмица, Дейн знаеше, че той нямаше да се поколебае да убие човека, заподозрян като заплаха за малката доходна империя, която заедно с Пристън бяха организирали тук, а вероятно щеше да убие и Сабрина, опасявайки се, че и някой друг можеше да дойде да я търси.
— Вие, американците, предпочитате все един и същ тип жени — сви рамене Фернандес и се усмихна леко.
— Онзи там също ще наддава за русокосата красавица.
Погледът на Дейн стана остър и лицето му придоби намръщено изражение.
— Кой?
— А… без имена, сеньор Морган. Вие знаете нашите правила тук, спомняте ли си? Единствено аз знам имената ви. За всички е по-удобно така.
По-сигурно също, добави мрачно Дейн. Изведнъж му се стори, че Фернандес криеше нещо — нещо, което го забавляваше и което проблясваше в черните му очи. Какво? Той повдигна чашата си и отпи още една глътка коняк, обмисляйки думите си внимателно, преди да отговори. Не можеше да си позволи никаква грешка.
— О… значи има блондинка?
— Разбира се. За всекиго по нещо, сеньор. Това е тайната на нашия успех тук, нали? — подсмихна се той и направи знак на чакащия слуга да спусне завесите.
— Само ви предупреждавам, че може наддаването за блондинката да се вдигне до много висока цена. Американецът ми обясни причините, поради които желае да купи момичето. Те са… да кажем, необичайни, но отчаяни — отново се подсмихна Фернандес, като видя намръщеното лице на Дейн. — Много странни… Но сега това момиче ще…
Дейн слушаше с половин ухо. Беше се стегнал целият, но после се отпусна, когато завесата се дръпна и се показа една млада мексиканска красавица, която гордо и дръзко показваше своя мургав чар, като се перчеше пред огледалото. Участниците в наддаването се оживиха, когато момичето се засмя към невидимата публика и после бавно повдигна края на своята тънка копринена рокля, като поклащаше съблазнително добре оформените си бедра. Един от богатите мексикански креоли я купи за тридесет и две хиляди долара, а мургавото му лице беше пламнало, когато се изправи и тръгна към вратата. Очевидно нямаше търпение да заведе момичето в стаята си. Фернандес се усмихна доволен, тъй като търгът имаше установено правило, че продажбата не беше осъществена, докато не се консумира на горния етаж. Но веднъж консумирана, продажбата беше окончателна и безвъзвратна като смъртта.
Дейн се отпусна на стола, когато Фернандес започна следващото представяне. Една чернокоса красавица. Следователно не беше Сабрина. Но когато завесите се разтвориха, пръстите му конвулсивно стиснаха чашата и дъхът му секна. Той премигна веднъж и видението си отиде, но само за миг, преди тя да се обърне с лице към публиката. Момичето приличаше на Тара, неговата снаха… Мили Боже, не вярваше на очите си той, опитвайки се да си поеме дълбоко въздух, за да може сърцето му да си възвърне нормалния ритъм. След всички изминали години той си мислеше, че най-после беше погребал този призрак.