Запали изгасналата си пура и бързо отпи глътка от коняка си, чувствайки как течността пари гърлото му. Той не обърна внимание на това и отпи още една глътка. Искаше му се Фернандес да спре да се взира и да мести погледа си между него и по-възрастния американец, когато завесата се спусна и после започна да се вдига отново. Инстинктивно ръката му стисна страничните облегалки на стола и всяка мисъл за Тара се изпари. Едно особено, почти болезнено чувство започна да се надига от дълбините на стомаха му. Може би сега беше ред на кастилянката, успокояваше се той. Може би още не беше ред на Сабрина.
— Джентълмени, както си му е редът, трябва да ви предупредя за следващата жена — изправи се бавно Фернандес, като се усмихваше и правеше знак с ръка към бавно вдигащите се завеси. — Препоръчвам я само на тези от вас, които харесват страстните жени, защото тя има темперамент на дива котка и може да се наложи първо да се опитоми, преди да започне да мърка в прегръдките ви. Ах, но какво удоволствие очаква укротителя? Какви гърди, какви прекрасни, бели като алабастър извивки!
Смях изпълни стаята и Дейн стисна челюсти, за да потисне завладялото го желание да убие Фернандес. Дори само да слуша такива неприлични думи за жената, която обичаше, беше цяло изтезание. После завесата се вдигна напълно. Той забрави за всичките си мисли, които го вълнуваха преди малко, и заедно с останалите мъже в стаята се изправи на крака.
Но този път в стаята нямаше никаква жена, нито Сабрина, нито която и да било. Само един от пазачите — един от хората на Фернандес, лежеше проснат на земята като мъртъв или бе в безсъзнание. Вратата на малката стая бе леко открехната.
Фернандес се вцепени, сякаш го бе ударил гръм. Взираше се в празната стая, невярващ на очите си. През всичките тези години той беше ръководил този търг, беше имал работа с много хванати в плен жени. Доста от тях бяха отчаяни до крайност, но нито една не беше правила опит да избяга — поне досега! И от толкова много други жени, трябваше да се случи точно с тази, точно с тази, която щеше да му донесе цяло състояние, тази, която искаха и двамата американци и за която щяха да наддават помежду си, и само един Бог знаеше докъде щяха да стигнат!
В началото в стаята настъпи тишина, после се разнесе шепот, а след това тук-там се чу смях. Беше лудост, знаеше го, но той също се усмихваше, като се бореше с един вътрешен импулс да се разсмее високо, замаян от изненадата, че Сабрина беше избягала от мъчението на това гнусно излагане на показ и беше духнала под носа на тези, които я бяха хванали в плен. Само Сабрина можеше да го направи! Само неговата Бри!
— Къде е тя?
Другият американец, един по-възрастен мъж, облечен в скъп черен костюм, с посивяла коса и дълги бакенбарди, не се забавляваше от това, което ставаше. Той се беше изправил и сега стоеше до стъклото. Беше пребледнял от ярост и гледаше Фернандес също като гърмяща змия, готвеща се да нападне.
— Да те вземат дяволите! Ти… ти, некадърен глупако! Къде е тя?
— Ще я намеря, сеньор. Повярвайте ми, ще я намеря — завъртя се на петите си Фернандес. Смуглото му лице също беше пребледняло от гняв и унижение. Той отиде до една друга врата и извика на хората си.
Замайването беше преминало, първите лудешки бушуващи чувства на гордост и радост бяха изчезнали. В един миг Дейн изтрезня, усмивката му се изгуби и той се намръщи. Миг по-късно и той пребледня като останалите. Сивите му очи гледаха твърдо, когато дузина въоръжени мъже влязоха в стаята и като си подвикваха един на друг, започнаха да претърсват навсякъде, като че ли тя можеше да бъде все още там.
Не беше по-различно от онова време, когато я беше открил за пръв път, помисли си внезапно Дейн, когато тя беше избягала от своите пазачи и беше скочила в онзи дилижанс, а оттам бе попаднала право във войната забава на команчите. Къде ли беше отишла сега? Какво ли беше избрала за себе си този път? Ако този път беше останала, всичко щеше да е свършило досега. Той щеше да спечели в наддаването за нея, без значение колко щеше да му струва. Щеше да бъде толкова лесно, толкова по-безопасно за нея. Досега щеше да бъде вече в прегръдките му.
— Дяволите да я вземат тази кучка!
По-възрастният мъж стоеше все още до стъклото и се взираше в празната стая. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Слисан от явната злост, която пролича и от проклятието му по адрес на Сабрина, Дейн се намръщи и го изгледа. Защо? — питаше се Дейн. Кой беше този американец и защо искаше Сабрина толкова много, колкото и самият той я искаше? Не, отговори си разтревожено той, причината не беше обич.