— Това ти е за последен път, Сабрина — мърмореше на себе си по-възрастният мъж, твърде високо, за да може Дейн или който и да било да го чуе. — За последен път бягаш от мен, за последен път се измъкваш от капана, който ти поставих. Този път, когато те намеря, няма да ти дам повече шансове за това. Няма да има повече рискове. Този път, Сабрина, ти ще умреш!
По-възрастният мъж се обърна рязко с гръб към стъклото и излезе като буреносен облак от стаята. Когато мина покрай Дейн, почувства, че всяка фибра от тялото му започна да бие тревожно. Той се обърна, без да каже нищо, само наблюдаваше мъжа, докато последният се скри от погледа му. Гледаше го така, сякаш животът му зависеше от това. Неговият живот? Или животът на Сабрина?
Фернандес вече беше организирал преследването. Дейн разбра, че и по-възрастният американец също имаше намерение да се включи и реши, че вече беше загубил достатъчно време тук. Тръгна бързо към вратата, като почти тичешком изкачи стълбите до апартамента си. Където и да беше избягала Сабрина, то Дейн трябваше да я последва. Там щеше да бъде също и Фернандес, а вероятно и оня другият — ако не той самият, то негови наемници. Дейн трябваше да бъде една крачка пред двамата. Трябваше да я намери пръв — да я намери, а после… какво? Откритият океан лежеше от едната страна, а високото плато на Мексико — от другата. Все още не можеше да даде отговор на въпроса си, нито пък се нуждаеше от такъв в момента. Ако не я намереше първи, всички други въпроси биха били ненужни.
Нощите бяха студени на тази височина в планината и Сабрина придърпа в съня си одеялото към брадичката си. Беше заспала със сълзи на очи, както ставаше през последните четири нощи, откакто беше избягала от остров Алтамура с една малка рибарска лодка. Четири дни беше вървяла, беше се катерила и пълзяла, опитвайки се да премине през тесните проходи на планината Сиера Мадре. И все още не ги беше преодоляла. Високото Мексиканско плато, което се простираше навътре в страната, все още изглеждаше далечно и очертанията му бяха неясни и замъглени от върховете, от които тя го гледаше.
Събуди се бавно, със свъсено чело, неподвижно свита под одеялото. Нямаше чувството, че беше спала. Цялото тяло я болеше, вратът й се беше схванал, тъй като за възглавница й служеше студената, твърда земя. Но не това беше причината, поради която не смееше да помръдне. Усещаше, че нещо пълзи по одеялото над бедрото й. Беше много малко, за да бъде змия, и много леко за гущер. Тя обърна предпазливо главата си, отвори очи и замръзна на мястото си.
Скорпион! Тя видя как той направи още една от своите странни, превзети стъпки, като се бореше с импулсивното си желание да го захвърли, заедно с одеялото далече от себе си. Животното се колебаеше, а опашката му беше извита нагоре и трептеше. Сабрина прехапа устни, мъчейки се да остане неподвижна. Всяко движение щеше да го изплаши и той щеше да я ужили. Можеше достатъчно ясно да види петната му отблизо, за да разбере, че беше силно отровен. Можеше само да се надява, че скорпионът ще се откаже от своето разследване и ще се махне доброволно, търсейки по-подходяща плячка. Почувства пипалата му през одеялото, когато скорпионът започна да се придвижва нагоре по тялото й. Разтреперана, Сабрина затвори очи от надигащото се в нея отвращение. „О, Боже, моля ти се! Не мърдай, заповяда на себе си тя. Дори не си поемай прекалено дълбоко въздух.“
Това беше правилното поведение. И Дейн, и Менгас й го бяха казвали неведнъж. В този миг вятърът духна и отметна края на одеялото. Самоотбранявайки се, скорпионът я ужили. Преди дори да успее да преодолее ужаса и отвращението си, тя започна да се тресе от въздействието на смъртоносната му отрова. Чувстваше се ужасно зле. Когато настъпи утрото и слънцето на изток проясни високите върхове на Сиера Мадре, Сабрина вече беше в безсъзнание, пламнала от треска.
Мислеше, че беше умряла, защото беше с Дейн. Той изплува съвсем близо до нея, след това както есенните листа, подхванати от вятъра скитник летяха далече-далече, така и той беше отнесен и тя не можеше да го стигне. После тя плачеше и се опитваше да извика името му, но беше невъзможно да произнесе каквато и да е дума, а не можеше да повдигне и ръцете си, за да го сграбчи.
После като че ли Менгас беше дошъл. Беше й сърдит, че искаше да умре, без да го е грижа, че тогава тя можеше да остане с Дейн. Той й крещеше нещо на езика на апахите, нещо на английски, изисквайки от нея това, което преди тя беше искала от него — да живее. Не ме оставяй, Сабрина, умоляваше я той, после я проклинаше, като я държеше здраво, изтръгвайки я от прегръдката на смъртта и на Дейн, връщайки я обратно към живота. В изгарящата я треска и непоносимото страдание тя предпочиташе да умре, но той я вземаше в ръцете си и я повдигаше, отказвайки да й позволи да си отиде. Той я тласкаше напред, винаги напред, като че ли имаше някаква цел, която беше решил да постигне, и не искаше да й позволи да умре именно заради нея.