— Дейн!
— Няма значение — каза отново той. — Забрави, че съм те питал.
Беше стъпил върху малък заоблен каменен блок, с гръб към нея, а погледът му беше зареян в заобикалящите ги възвишения. Тук планината започваше да се снишава и преминаваше в малки възвишения, голи и мрачни. Може би на хиляда стъпки по-надолу хълмовете се сливаха с високото плато. Земята беше покрита с прах и осеяна с ручеи, а наоколо бяха разпръснати съвсем малки колиби, направени от кирпич. Тореон лежеше някъде в тази посока, но не се виждаше, защото до него имаше още много километри път. А целта им беше да стигнат до мексиканския град, преди другите. Фернандес заедно с друга група мъже бяха тръгнали след тях. Дейн я беше открил пръв, само няколко часа след като скорпионът я беше ухапал. Той беше разрязал кожата над ухапаното място и беше изсмукал колкото можеше от отровата, като пусна да изтече и малко кръв, за да почисти раната. Но дори и малкото количество отрова, което беше погълнал, го караше да не се чувства добре.
Бяха напредвали съвсем бавно през първите три дни, защото той я носеше, тъй като тя не можеше да се движи, а и той самият беше твърде слаб, за да върви по-бързо. Беше направил каквото можеше — беше поставил фалшиви следи, за да обърка другите, беше я накарал да живее, когато тя искаше да умре, беше намерил достатъчно храна, за да поддържат живота си, ако не да напълнят стомасите си. Беше преодолял хиляди препятствия, които Фернандес и другите нямаше да имат.
Опитваше се да накара Сабрина да върви, дори да излъже и себе си, така че да не се предадат. Движеше се като побъркан, безжалостен и ужасно опасен, тъй като всичко това го разсейваше, изсмукваше вътрешната му воля и твърдост — и поради това беше по-опасен от скорпионите и гърмящите змии, които дебнеха от всяка хладна сянка, зад всяка скала или дърво. Понякога всичко това го правеше гневен, понякога изпитваше болка, а друг път усещаше странна студенина. Дейн беше напълно сигурен, че вече я беше загубил. Не неговото име викаше тя, когато беше в плен на треската. Беше говорила толкова нежно, толкова тъжно, мислейки, че Дейн беше Менгас.
Никога не беше очаквал такова нещо от нея. Би го предположил за всяка друга жена, но не и за Сабрина. Не и за неговата Бри. Той почувства как болката го пронизва още по-дълбоко.
Не можеше да я изостави, въпреки че имаше такива моменти, когато наистина възнамеряваше да го направи — да я остави на Фернандес и да продължи сам. Шансът му за оцеляване тогава щеше да е голям.
Но не можеше да го направи. Би трябвало да я обича по-малко, но не можеше. Обичаше я безумно много. А това го плашеше дори повече, отколкото го плашеше Фернандес, скорпионите и още многото километри, които оставаха до Тореон. В края на краищата не беше по-различен от брат си Майкъл… хванат в същия смъртоносен капан… влюбен в неподходяща жена, незаслужаваща любовта му, но въпреки това я обичаше прекалено много. Начинът, по който Сабрина беше викала вожда на апахите, когато бе изпаднала в безсъзнание, начинът, по който беше произнасяла името му, беше едно твърде убедително доказателство. По-лошо от всичко беше, че това бе последното нещо, което бе очаквал от Сабрина. Да му измени?! Това бе нещо, което той мислеше, че никога няма да направи неговата любима Бри. Страдащ от любов глупак, ето какво беше той. Беше избрал нея, единствено нея измежду толкова много други жени, които познаваше, и й беше имал пълно доверие.
Странно, но бракът на Сабрина с Клейтън Лоуъл изобщо не го обезпокои, не беше намалила, а даже беше засилила вярата му в съвсем преданата любов на момичето към него. Считайки го за умрял, Сабрина не беше направила опит да замести Дейн с някой друг в сърцето си, а се беше омъжила по съвсем практични съображения, приемайки, че тя никога няма да обича друг мъж, освен този, когото считаше за безвъзвратно загубен. Но вождът на апахите, който я беше взел в плен, значеше нещо за нея. Този факт разби всички негови глупави заблуди, че Сабрина беше едно изключение на женския род, че беше неспособна да извърши подлост или предателство, и му напомни, но твърде късно за уроците, които беше научил от Тара през онези отминали, пълни с горчивина години.
Не само че беше способна да обича и друг мъж, но тя вече беше обикнала един апах, на име Менгас. Колко ли от това, което Дейн беше вярвал, че е негово и само негово, Сабрина беше дала с готовност на вожда на апахите? Може би, казваше си той с презрение и болка, Сабрина в действителност предпочиташе Менгас пред него. Може би, ако й дадеше възможност да избира, тя щеше да се върне при него.
Но дори и да беше така, без да се двоуми, той би умрял за нея. И това, че се проклинаше и се мислеше за глупак, не можеше да му помогне.