— Дейн — Сабрина се опита да накара изтръпналото си от болка тяло да се изправи отново и да отиде до мястото, където бе застанал той, с гръб към нея, загледан във възвишенията. Тя се протегна и докосна ръката му. Усети как той трепна, като че ли докосването му беше причинило болка. — За Бога, Дейн… Трябва да ме изслушаш! Дължиш ми това! Ти ме нарече твоя съпруга веднъж. Аз си го спомням, независимо дали ти го помниш, или не. Всичко си спомням, всяка усмивка, всяко докосване! Моля те, Дейн, само ако се постараеш да чуеш това, което…
— Побързай да си събереш нещата, Сабрина — отдръпна се настрани той. — Забравяш, че не съм единственият, който тръгна от Алтамура да те търси. Фернандес и хората му трябва да са на една миля или най-много на две след нас. Един Бог знае пък къде е другата група преследвачи. Не съм ги виждал откакто слязохме от планината. Ти върви напред, а аз ще се опитам да залича следите.
— Дейн, дай ми само една минута. Моля те за нещо толкова малко. Само една…
— Не и сега, Сабрина. Нямаме нито минута време за губене. Не тук.
— Тогава къде? — попита тя.
— Не знам.
Докато говореше, Дейн мина покрай нея. После се наведе и взе малкото дрехи, които носеха със себе си, сложи ги накуп върху единственото одеяло и го върза здраво на вързоп.
— Защо не искаш да ме изслушаш?
— Защото това няма да промени нищо! И защото, както току-що ти казах, нямаме нито минута за губене в приказки! — той махна с ръка, за да я накара да върви напред, после се обърна и огледа мястото зад тях. — Сега се размърдай, по дяволите! Тръгвай, преди да са ни настигнали и убили.
Сабрина остана на мястото си, като се поколеба още една секунда, а очите й се изпълниха със сълзи на отчаяние и безпомощност. Дейн беше твърде ядосан, за да я слуша сега, а и наистина нямаше време. Тя го погледна с умоляващ поглед, а после се подчини на заповедта му.
Не беше преувеличил опасността, която представляваше Фернандес. Познаваше го твърде добре. Виждаше напрежението в здраво стиснатите му челюсти и начина, по който поглеждаше през рамото си, докато вървяха.
— Дейн, обичам те. Дори когато мислех, че си умрял, нито за миг не престанах да те обичам.
Сякаш стреснат от нещо, той повдигна глава за момент. Може би за част от секундата сивите му очи срещнаха нейния изумруден поглед и съмнението, което се четеше в тях, незабавно се смеси с гневни искри. Но той поклати глава и се извърна настрани. Дръпна рязко нагоре одеялото с едната си ръка, а с другата й направи знак да върви.
— Оттук. Бързай! Трябва да стигнем на всяка цена до река Навас.
Сабрина остана неподвижна и мълчалива за миг, като само се взираше безпомощно в него. Какво още можеше да му каже, което вече не му беше казала?
Тя поклати глава и се обърна в посоката, която той й показваше. И отново целият дълъг, горещ, проточил се с километри път между възвишенията и река Навас премина в мълчание, нарушавано единствено от тежкото им дишане, дължащо се на пълното изтощение, и промърморването от време на време на някое проклятие, произтичащо от страха и вечното бързане или от тихото пропълзяване на някое опасно животно в тъмните сенки, когато минаваха покрай тях.
Най-после зърнаха реката. Тя се простираше изнемощяла сред напечените от слънцето песъчливо каменисти земи на мексиканските възвишения.
— Дейн, не мога да вървя по-нататък — Сабрина се отпусна върху купчината камъни и сложи главата си на грапавата скала, като окъпа горещата гранитна повърхност със сълзите си.
— Трябва да вървиш. Хайде, ставай — отвърна незабавно Дейн, а очите му продължиха да се взират в дрипавите върхове, които бяха останали зад тях. Не бяха напреднали кой знае колко много. Жените просто не можеха да пътуват като мъжете по такъв труден терен. Крачката й беше по-малка. Липсваше й силата да се изкачи по неравната скала. — Сабрина, вече изгубихме твърде много време.
— Тогава ти продължавай самичък, Дейн — Каза тя, без да повдига главата си. Не можеше да продължи. Краката я боляха и усещаше пулсиращите вълни на слабостта. Меките подметки на обувките й, купени специално за Алтамура, бяха напълно износени. Дори ако от това зависеше животът й, тя не можеше да направи нито една стъпка повече. — Продължавай, Дейн — повтори нежно тя, като искрено желаеше това, което му беше предложила и преди, въпреки че той беше отказал да го стори. — Ти върви. Няма смисъл да бъдем хванати и убити и двамата.
Той се намръщи и тръгна към нея. Щеше отново да я носи. Трябваше. Тя не можеше да избере по-подходящо място, за да спре. Той се пресегна, хвана я и започна да я повдига, но един изстрел го прекъсна. Дръпна Сабрина зад себе си, изрече едно проклятие и я бутна към прикритието на високата скала. Реката бълбукаше тихо зад тях — толкова близо и същевременно толкова далеч. За миг това беше единственият звук, който чуваше, освен задъханото и уморено дишане на Сабрина.