— Но, Дейн…
— Недей да спориш. Когато видиш, че плувам с лодката към теб, бягай към реката с всички сили. Когато стигнеш до лодката, легни по корем на дъното й.
Като в Саут Парк, спомни си неволно Сабрина. Делени тръпки на ужас полазиха по гърба й. Тя замръзна на мястото си, като си припомни как стоеше тогава и го гледаше да се свлича на земята. „Господи, не, молеше се тя, няма да мога да го преживея. Ако се случи втори път, не мога да изтърпя отново същия кошмар.“ Не и сега, когато не беше намерила време да му обясни за Менгас и за всички тези отминали месеци…
— Хайде, давай!
Тя се затича към него с вик, объркала минало и настояще, тичаше, както тогава беше тичала в Саут Парк. Скалата беше грапава и разраняваше почти босите й крака, но тя не го забелязваше. Пушката изгърмя няколко пъти, един куршум мина близо до нея, друг още по-близо, посипвайки малки отломъци от скалата около нея. Те цопваха във водата и вдигаха малки бели пръски нагоре. Дейн се пресегна и я хвана през кръста, когато тя стигна до лодката. Издърпа я нагоре и я постави в малкия скиф, който се поклащаше в унисон с течението.
— Долу! Залегни долу!
Около тях започнаха да свистят куршуми, така че нямаше нужда да й се каже втори път. Искаше й се да повдигне главата си, за да се увери, че не бяха улучили Дейн, че планът им действаше, но отказваше да си позволи тази глупост. Притиснала лицето си до грубия дървен под на малкото кану, тя можеше да чуе припряното, напрегнато дишане на Дейн близо до себе си. Можеше да почувства как стържещият едър пясък от плитчините отстъпваше място на леките пляскащи вълнички на по-дълбоките води на течението. Малкият скиф се люлееше и подскачаше, но плаваше по повърхността на реката и най-голямата опасност като че ли беше преминала.
Гневни гласове отекнаха от скалите зад тях, но изстрелите оредяха, тъй като не можеха да стигнат до лодката.
— Следващия път няма да ви предложа такава възможност, сеньор Морган!
Чак сега Сабрина се осмели да повдигне главата си от пода. Дейн беше коленичил до нея, за да я предпазва от куршумите. Държеше пушката в ръката си, но за цевта, а не за приклада, тъй като я беше използвал като гребло.
Той не погледна към нея, очите му все още бяха мрачни, отправени напред, по течението на реката. По загорялата от слънцето му ръка течеше струйка алена кръв и тя се наведе рязко напред, за да почисти раната с вода от реката.
— Улучили са те? — попита тя.
— Не, одрасках се на един камък — отговори той, като все още не сваляше погледа си от реката пред тях. Намръщеното му лице я плашеше и тревожеше.
Мили Боже, какво още имаше?
— Минавала ли си някога през бързеи, Сабрина?
— Бързеи? Не. Аз… Ох, Боже мой, нима това бучене идва от тях? — Сабрина седна и впери поглед надолу по реката. Не можеше да ги види още, само ги чуваше. Шумът приличаше точно на… — Водопад? Дейн, не! Не можем да рискуваме…
— Нямаме кой знае какъв избор. Фернандес е точно зад нас. Ако лодката се преобърне, дръж се за мен. Ще останем във водата възможно най-дълго.
Имаше такъв период в живота й, когато тя само щеше да се паникьоса, в най-добрия случай би разсеяла Дейн, когато той най-малко можеше да си го позволи; в най-лошия — щеше да направи така, че и двамата да бъдат убити. Какъвто и да беше Дейн Морган, той не беше самоубиец. Тя си пое дълбоко въздух и напрегна очите си, следейки внимателно водата пред себе си. Вслуша се във все по-ясния грохот, който идваше отнякъде немного далеч пред тях. Реката все още не разкриваше тайната си. Може би течението беше станало малко по-бързо, но реката беше все още широка и тъмна. Недалеч, под надвисналите скали на последното възвишение, тя правеше рязък завой.
Сабрина погледна към Дейн и здраво стисна борда на малката лодка, когато видя съсредоточеното изражение на лицето му. Когато приближиха завоя, той хвърли поглед към пушката си, която използваше за гребло, и раздалечи ръцете си на няколко инча. Поне този път, помисли си тя, ако им беше писано да умрат, то те щяха да бъдат заедно.
Малката лодка беше набрала скорост и сега се стрелна бързо покрай скалата, като носът й се потапяше и изплуваше на повърхността, разпръсквайки водни капчици около тях. Грохотът стана оглушителен. Заобиколена от мъглата на водните пръски, Сабрина не можеше нищо да види. Тонове вода връхлитаха голата скала. Пред тях реката беше побеляла от лудешки движещата се водна маса, осеяна с огромни камъни, някои от които се издигаха високо над водната повърхност, а други потъваха в нея, като зловещо кафявите им издатини се виждаха от време на време над кипящата сребриста вода. Течението на реката беше тъмно и бързо, когато минаваше покрай такива коварни врагове.