— Дръж се здраво!
Сабрина не се нуждаеше от предупреждението, което Дейн изрева, за да бъде чут. Тя стискаше здраво дървената лодка. Малкият скиф беше подхванат от течението и запратен силно напред. Носът му се потопи за кратко, но в същия миг Сабрина натисна с все сила задната му част. Носът се показа и лодката отново беше запратена напред, докато накрая набра отново скорост.
Скоростта беше най-лошото нещо в тази работа — по-лошо от неприятния звук от падането на водата, от внезапния студен душ или от ужасяващата неустойчивост на дървения скиф, който заобикаляше камъните. По после съвсем неочаквано целият този ад свърши. Нямаше повече огромни гранитни скали, върху които водата да връхлита със страшна скорост, нито пък бурни пропадания като в бездна. Нямаше дори повече пръски. Лодката отново се носеше лениво по широката, тъмна река, а жаркото мексиканско слънце бе започнало вече да суши дрехите и косата й.
Тя остана притихнала и стъписана за известно време, като продължаваше все така отчаяно да стиска борда на лодката. След това се изправи, обърна се и погледна назад. Течението на реката като че ли беше дори по-бързо, отколкото го усещаше. Това им позволяваше да спечелят известна преднина пред своите преследвачи.
— Дейн — прошепна задъхано тя, като докосна коляното му.
Сякаш докосването й го изтръгна от вцепененото му състояние, той извади пушката от водата и я сложи в лодката. Кръвта се стичаше по пръстите му и покри бързо дланта му. Без да мисли много, Сабрина скъса парче плат от фустата си, потопи го в студената вода на реката и превърза здраво ръката му.
— Сега накъде? — попита тихо тя, след като свърши с превръзката.
— Отиваме в Тореон — отговори той, без да обяснява повече.
— По суша, или ще плаваме по реката?
— Продължаваме с лодката. Колкото по-далече стигнем, толкова по-добре. Това е най-добрата възможност да поддържаме преднината, която имаме пред Фернандес.
Значи им предстоеше да изживеят още такива моменти: още опасни скали, ревящи води, бурни преходи, пропадания и завъртания. Сабрина не каза нищо, само стисна по-здраво устните си и кимна с глава.
Остана мълчалива известно време, после се обърна и се загледа в Дейн с такава настойчивост, че погледът на сивите му очи стана твърд като гранит. Тя се колебаеше. Чакаше той да заговори, но напразно. Дейн се взираше напред, по течението на реката.
— Ние като че ли направихме един пълен кръг, Дейн започна накрая тя, като се помъчи да се усмихне. — И ето, че сега се намираме там, откъдето започнахме. Ти отново рискуваш живота си, опитвайки се да спасиш моя — зелените й очи се взираха в лицето му. Искаше й се да вдигне ръката си и да го докосне нежно, да изглади бръчките по намръщеното му чело, които бяха станали постоянни спътници на изражението му. Но вътрешният й инстинкт й казваше да не го прави. Вместо това тя се усмихна. — Може би — завърши тихо тя — започва да ти се иска никога да не си ме срещал. Или да ме беше оставил на команчите. Или на Ястреба в бивака на чейените.
Той не каза нищо, което беше достатъчно ясен отговор. Сабрина се извърна и се загледа в носа на лодката. Премигна, за да прогони сълзите, които замъгляваха изумрудените й очи и правеха реката да изглежда като някакво странно движещо се изображение.
Едва, след като тя се обърна, Дейн погледна към нея. Болка и недоумение смекчиха погледа му за малко. Наистина ли той искаше никога да не я беше срещал? Отговорът на въпроса би трябвало да бъде ясен, но… го затрудни. Може би, докато стигнеха до Тореон, щеше да го намери. Ако изобщо стигнеха дотам…
Преди да се мръкне Сабрина вече се беше научила да разпознава реката по-добре. Започна да забелязва тъмните, извити линии във водата, които означаваха дълбоки, бързи течения, или че под гладката, огледална повърхност има подводни скали. Само веднъж лодката им се беше преобърнала, попадайки в един водовъртеж, за щастие немного силен, за да ги повлече надолу. Дейн беше сграбчил здраво пушката и Сабрина, така че водовъртежът не можа да им причини непоправими вреди.
По-голяма част от дрехите им, за щастие, бяха попаднали в един страничен вир и така бяха спасени. Най-важното беше, че не изгубиха пушката. Сабрина успя да намери някои от нещата си. Беше разменила покрития си със скъпоценни камъни златен гребен, който нейната duenna беше втъкнала красиво в косата й специално за търга в Алтамура, за едно одеяло, един мех с вода, парче сушено месо и изсушени на слънцето пшеничени питки — всичко това тя можа да намери и въпреки че беше прогизнало от вода, можеше да се използва. Но Дейн, който в бързината си да настигне Сабрина и да я отведе възможно най-далеч от Фернандес и от другия американец — пастрока й Гарвис Треймор — беше грабнал само пушката си и одеялото, с което беше застлано леглото му. Одеялото беше изчезнало във водата и не можаха да го намерят. За щастие, високата студена планина беше вече зад гърба им, а пред тях се простираше горещата равнина, така че едно одеяло щеше да им бъде достатъчно.