Беше станало късно, когато си позволиха да спрат и да си починат. Сабрина седеше, загледана в настъпващия здрач, спускащ се над мексиканското небе, на чиито фон се открояваше профилът на Дейн, който се мъчеше да загаси малкия огън, който бяха запалили, за да си приготвят вечерята. След минута той беше готов. Отиде до одеялото и седна до нея, като кръстоса краката си. Тя си помисли, че отбягваше погледа й.
— Ако може да стигнем в Тореон преди Фернандес, ще имаме чудесния шанс да стигнем здрави и читави до Денвър или до Санта Фе — каза той.
Сабрина кимна с глава, след това, без да каже дума, тя се пресегна и взе ръката му в своята. Почувства моментен трепет в силните му мускули, но той не издърпа ръката си.
— И какъв е нашият шанс да стигнем в Тореон преди него?
— Доста добър, ако пътуваме през по-голямата част от пътя по реката, стига лодката да не се разбие в някой от бързеите или реката да стане много плитка. Можем да си купим коне и провизии в града и дори да намерим други хора, които също да пътуват на север. Ще видим.
Сабрина отново кимна с глава, докато разглеждаше внимателно чертите на красивото му лице. Настъпи дълго мълчание. Той не каза нищо повече, не се опита и да я прегърне. Въпреки че беше оставил ръцете си в нейните, той все още не поглеждаше към нея.
Тя отново извърна погледа си към залязващото слънце, към блестящите цветове, с които беше нашарено притъмнялото небе, като че ли там щеше да намери отговора на въпросите си. Но то не можеше да й го даде. Накрая тя си пое дълбоко въздух.
— Бих искала да ти обясня за… за Менгас, Дейн. Но не съм напълно сигурна…
Първото предупреждение беше мигновеното напрежение, което почувства в ръката му. Второто — рязкото свиване на раменете му.
— Не са нужни никакви обяснения — каза той.
Не! Сабрина отново се вгледа в лицето на Дейн. Някои от познатите, красиви, любими черти вече не се виждаха, изгубени във все по-плътния мексикански здрач. Това, което все още можеше да се види, изглеждаше тъжно, мрачно и далечно. Имаше чувството, че отново бяха станали двама напълно чужди един на друг хора.
— Кажи ми какво има, Дейн? Кажи ми поне какво лошо съм казала или какво съм направила, че се измъчваш? — тя не искаше нещата между тях да останат така и без да обръща внимание на думите му, продължи: — Знам, че всичко това е заради Менгас, Дейн. Но…
— По-добре е да се наспим, докато можем, Сабрина — прекъсна я той. — Ще трябва да пътуваме неуморно още доста време, а утре трябва да ставаме рано.
— Не, Дейн! Изслушай ме! За теб е важно да разбереш какво се случи!
— Наистина разбирам. Просто не искам да говорим за това!
— Но Менгас…
— По дяволите, Сабрина. Не ме ли чу? — той издърпа грубо ръката си от нейната и се отдръпна, а тя инстинктивно се опита да го хване отново. — Нека бъде така! Разбирам, ти си влюбена в него…
— Да съм влюбена в него? Не, Дейн. Не и по начина, по който бях влюбена в теб! Аз му бях… благодарна, предполагам. Той спаси живота ми. Закриляше ме от другите. Ловеше дивеч и ме снабдяваше с храна, а също ми правеше компания, тъй като никой от племето не идваше близо…
— И те похити, дяволите да го вземат! Снизходително ти позволи да прекарваш дните си в събиране на корени и плодове, а нощите си в проклетото му легло! Това ли е, за което си му благодарна? Исусе Христе, всичко, което съм те молил да направиш в Колорадо, беше да събереш няколко съчки дърва за огъня! И за това малко безпокойство ти ме намрази до смърт! Спомняш ли си?
— Това е едно нелепо сравнение, Дейн, и ти го знаеш! — в очите на Сабрина проблясваха искри, но тя държеше решително брадичката си повдигната нагоре и продължи да го убеждава. — Двете ситуации бяха напълно различни! От онова време в Колорадо измина една цяла година и сега аз съм много по-различна! Когато бях пленена от апахите, аз нямах избор и трябваше да свикна с техния начин на живот, а колкото до Менгас и дали ме е изнасилил, то той не го направи!
— Не? И затова ли си му толкова благодарна, Сабрина? Или може би начинът, по който апахите правят любов, ти харесва повече, отколкото това, което аз ти дадох…
— Не съм спала с него! Нито веднъж през всичките тези месеци…
— Не? — изсмя се високо Дейн и я погледна бързо, а в сивите му очи заедно с болката и гнева се четеше и явно презрение. — Колко удивително! Бих казал невероятно! Обикновено апахите не са толкова… платонични в чувствата си… към своите пленнички, както знаеш!