— Знам това, за Бога! Очаквах да бъда…
— Разочарована може би, Сабрина? Може би Менгас беше едно предизвикателство за теб в края на краищата? Жените като че ли винаги изпитват едно перверзно удоволствие в преследването на всеки мъж, който не показва желание да се възползва от тяхната компания в леглото.
— Да съм разочарована, че не ме изнасили? — поклати гневно главата си Сабрина. Усети, че цялата се тресе от яд, желаейки да му върне за насмешката, подигравката и жестокото забавление, с което Дейн й говореше. — Не те разбирам! Не разбирам нищо от това, което казваш, Дейн? Дори вече не съм сигурна дали ще ми повярваш някога, независимо от това, какво ти казвам и колко пъти ти го повтарям. Сърдиш ми се, защото мислиш, че Менгас ме е изнасилил, а също така ми се сърдиш, защото смяташ, че може би не го е направил! Не знам защо Менгас не ме насили да спя с него, а не смятам, че идеята да го попитам за причините е много умна! Това, което знам със сигурност, е, че той беше извънредно добър към мен, докато живеех между хората от племето му. — Тя се мъчеше да се противопостави на внезапното си желание да го нарани на свой ред, да му каже нещо — без значение дали беше истина, или не — което щеше да го нарани дълбоко, както неговият гняв и сарказъм й причиняваше неизлечими душевни рани. Но ако все още съществуваше някаква надежда да се спаси известна част от чудото, че го намери жив, не беше това начинът да го постигне. Може би преди една година тя щеше да постъпи именно по този начин, като позволи гневът да се издигне над всичко друго, но не и сега. Тя се беше променила през изминалата година. Беше пораснала малко. Нямаше да позволи на моментното си настроение да разруши малкото надежда, която все още й беше останала.
— Дейн, защо… Какво е това, което съм казала? Какво е това, което съм правила с Менгас? А дали само Менгас е причината, или има и нещо друго? Наистина най-лошото от всичко е, че всеки път, когато спорим по този начин, имам чувството, че съм пропуснала нещо, че липсва някаква съществена част от мозайката. Това, за което спорим, не е истинската същност на нещата.
Сабрина седеше и се взираше в него. Въпреки упорития му и непонятен гняв тя го обичаше все така силно. Въпреки ответния гняв, който предизвикваше в нея, тя би дала всичко, за да почувства допира на ръцете му, да чуе нежния му глас, шепнещ думи за любов и вярност, каквито беше чувала веднъж да й казва. Внезапно тя разбра, че дори да победеше в този спор, това нямаше да има значение.
— Дейн, не искам да споря с теб за Менгас до края на живота ни! Каквото и да се е случило или да не се е случило през изминалата година, аз обичам…
Но той незабавно се отдръпна от ръцете й, които тя инстинктивно беше протегнала към него. Въпреки тъмните сенки на настъпващата нощ, Сабрина успя да види студения блясък в очите му и стиснатата права линия на устните му. Чувстваше, че ядът му беше достигнал до връхната си точка. А веднъж в „ход“, Дейн нямаше да може да се спре. Той беше скочил на крака, преди тя да успее да измисли какво още да каже, какво друго да направи. Беше се обърнал с гръб към нея и беше тръгнал към стелещия се около тях мрак, без да се обърне нито веднъж назад. Тя стоеше безпомощна. Не знаеше какво да направи, за да го спре, да не му позволи да си отиде.
Ушите му можеха да чуят думите й, но сърцето му нямаше да я слуша. Нито пък щеше да се върне, каквото и да беше направила. Така че нямаше да има възможност да го прегърне, да го люби, да позволи на тялото си да опита да му каже това, което думите не успяха. Имаше чувството, че Дейн Морган й беше затворил вратата и упорито отказваше да й позволи да я отвори. Но защо? Защо?
Тя все още можеше да почувства гнева му. По-лошо, можеше да почувства неговото вътрешно страдание, агонията, която, че ли го беше наранила някъде дълбоко в душата му. Да го намери… Боже! Какво чудо беше това! Да го намери, за да го изгуби отново… Тази нощ, вместо да се притискат в прегръдките си и да се любят, вместо да споделят заедно невероятната си радост и страст и да почувстват, че си е струвало да понесат всички страхове, опасности и мъки, за да имат дори и само една такава нощ, те се държаха като съвсем чужди хора.
Дай му време, Сабрина, каза си тя накрая. След време Дейн непременно щеше да дойде при нея или поне щеше да й каже какво не беше в ред, какво беше казала в бълнуването си, какво толкова беше сторила. Дай му време, Сабрина, повтори си тя.