Беше се научила да не подценява Дейн Морган. Но в този случай го беше подценила. Времето нямаше да промени нещата. И това беше свързано не толкова с Менгас, колкото с един друг призрак, който Сабрина не познаваше — призрака на Тара Морган, жената, която беше обичала и беше изменила. А Сабрина не можеше да се бори с един невидим и непознат призрак.
Глава 17
Господи, той беше красив, невероятно красив — висок и широкоплещест. Кожата му беше почерняла от силното мексиканско слънце и имаше тъмен червеникавокафяв цвят. Лекият утринен ветрец развяваше черната му коса, докато спеше. Беше облечен все още в дрехите си за езда. Не си беше направил труда да се съблече снощи. Носеше копринена риза, поизмърсена вече, тъй като я беше облякъл още когато бяха в Тореон, но изглеждаше снежнобяла на фона на мургавото му лице. Въпреки умората, въпреки тъмните сенки под очите му той беше най-красивият мъж, който някога беше виждала — и който щеше да види. И тя го обичаше толкова отчаяно, че само възможността да го гледа, да бъде близо до него, беше достатъчна причина да може да издържи несгодите на всеки кошмарен ден.
Това беше любимият й час от деня — когато напускаше женския лагер и отиваше да го събуди. В първите няколко секунди преди да се събуди напълно, в първия миг, когато отваряше очите си, за да открие нейното лице, пламъкът в очите му показваше, че той я обичаше силно и всеотдайно.
Но това беше само в първия миг. Но докато го имаше този пламък в очите му, тя щеше да се държи здраво за него и нямаше да губи надежда. Докато тази любов, пък макар и само мигновена, я имаше, тя щеше да продължи да се бори. Беше се вкопчила в този довод, защото нищо повече не й беше останало. Беше опитвала по всички възможни начини, които познаваше, беше обяснявала десетки пъти всичко, което смяташе за важно, но това не беше променило нещата между тях. А времето, на което тя се беше надявала, че ще излекува раните, които му беше нанесла, не беше помогнало с нищо. Вратата беше все още здраво затворена.
А вече не оставаше и много време. Бяха стигнали почти до Рио Гранде, реката, която беше границата между Мексико и територията на Съединените щати. Може би дори днес щяха да я пресекат.
— Дейн — извика нежно тя и се пресегна, за да докосне рамото му.
Той отвори очите си. В сивите им дълбини, както винаги, любовта светеше с нежен пламък. На устните му се появи усмивка, която след миг бързо изчезна. Той се намръщи, премигна и обърна главата си.
— Утре по някое време… — промърмори уморено той, като че ли завършваше някакъв разговор, който беше започнал насън с нея. После въздъхна дълбоко, протегна се и се опита да проясни замъгленото си от съня съзнание.
— Вече е утре, Дейн. Донесох ти малко кафе. — Винаги, без изключение, от сърцето й капеше кръв, сякаш там беше забит нажежен до червено нож, когато виждаше как любовта, която грееше в очите му, угасваше, както торящата жарава се превръщаше в сива пепел накрая. Тя му говореше нежно, като се опитваше да продължава да му се усмихва. — Току-що се развидели, но сеньор Родригес каза да те събудя. Искал днес да тръгнем по-рано — тя спря да говори и посочи с ръка към ниските възвишения, над които все още се стелеше нощният мрак. — Спомена нещо за някакви бандити, струва ми се, но не можах да разбера всичко, защото говореше на испански.
— Banditos — пое си дълбоко въздух Дейн и се изправи, за да вземе кафето си, като кимна с глава в знак на благодарност.
— Да.
— Струва ми се, че това е една побъркана страна. Имат две отделни армии, които се бият помежду си, вместо да избиват бандитите. Да не говорим, че и двете биха грабнали среброто, което конвоят пренася, ако имаха и най-малката възможност.
— Вече сме почти извън пределите на Мексико, Сабрина. Късметът трябва да ни съпровожда още само един ден и след това сме в безопасност. Ще пресечем Рио Гранде, преди да се мръкне — той се изправи на крака, доволен, че беше спал с дрехите си. Сабрина забеляза, че дори не си беше направил труда да свали кафявите си ботуши за езда. — Всъщност може да се каже, че вече сме у дома.
— И после? — попита тя.
Той извърна погледа си от нея и сви рамене. Нагоре към Санта Фе? Или към Денвър?
— И…
— Оттам тръгват дилижанси. Мога да те настаня в някой, стига да си решила къде искаш да отидеш.
— Ами ти?
— Vamos, сеньор Морган! — извика настойчиво Родригес, минавайки с коня си покрай тях, като направи знак на коларите да сложат поводите на мулетата си и да се наредят в редица. Тежко натоварените каруци, пълни с разтопено сребро, се движеха бавно със скърцане. Шест каруци и двадесет и четирима души въоръжена охрана, яхнали конете си, чакаха наредени в една редица.