Дейн кимна с глава и забърза към коня си. Метна пушката си на седлото и се обърна, за да държи поводите на коня на Сабрина, докато тя се качваше на гърба на животното.
Бяха пътували през високото Мексиканско плато сравнително луксозно, след като напуснаха Тореон. Бяха стигнали в града преди Фернандес и успяха да си купят някои необходими неща: нова пушка, муниции, дълъг нож с остър край, нови одеяла, коне и подходящи дрехи. Конвоят със среброто беше пристигнал в Тореон по същото време, когато пристигнаха и те. Родригес беше щастлив, че можеше да прибави още един човек, който знаеше да борави с пушка, към охраната, особено такъв стрелец като Дейн. Морган имаше забележителното излъчване на човек, който умееше да води и да печели битки. А жената, която пътуваше с него, беше толкова красива, че само като я погледнеше, на човек му се струваше, че дългите, горещи, прашни дни в Мексиканското плато минаваха по-бързо.
Родригес се обърна на седлото си, погледна през рамо и направи знак на Морган. Очите на Дейн бяха студени и бдителни. Те се спряха на лицето на Родригес и се задържаха там секунда-две.
Беше ли се досетил Морган? Подозираше ли, че Родригес го водеше заедно с красивата жена точно там, където му беше наредено да ги заведе. За това, естествено, му беше платено добре в Тореон от един гринго — един много по-възрастен американец, който имаше доста злато в джобовете си и чиито очи гледаха не по-малко страшно от тези на Морган.
Всичко беше заради жената, разбира се. Всеки глупак би го разбрал. Жени, които притежаваха такава красота, бяха колкото дар Божи, толкова и проклятие. Беше опасно да държиш нещо, което всеки мъж желаеше да има.
Щеше да бъде интересно, като стигнеха реката, мислеше си Родригес. Banditos щяха да дойдат от запад през късния следобед, когато залязващото слънце щеше да скрие приближаването им, тъй като щеше да заслепи мъжете, които биха се опитали да насочат пушките си към тях. Рио Гранде беше плитка река, но бреговете й бяха покрити с плаващи пясъци, а скалите под калните й лениви води бяха заоблени и предлагаха възможно най-коварни условия за преход на конете.
Беше му платено вече, така че не го беше много грижа за това. Но като човек, който обичаше да се обзалага, той не би заложил на Морган и на жена му голяма сума…
Родригес беше внимавал през деня да не каже нищо, с което да се издаде и да накара Морган да вземе предпазни мерки, преди капанът да се е затворил. Но Дейн Морган се беше научил от чейените да разбира мълчанието също така добре, както и високо изречените думи, така че към пладне каза на Сабрина да язди близо до него. Провери пушката си и извади още от амунициите, които беше сложил в кожените дисаги, за да не губи ценно време да пълни отново оръжието си, когато стрелбата започне.
— Дявол да го вземе — каза тихо Дейн, но Сабрина по-скоро усети, отколкото чу проклятието му и доближи коня си по-близо до неговия, точно навреме, за да може да го чуе как повтаря на себе си: — Дявол да го вземе, този негодник.
— Какво има, Дейн? — тя почувства познатото свиване в стомаха, както и изтръпването отзад на врата си. — Кой и какво?
Дейн само поклати мургавата си глава в отговор, после се обърна и хвърли поглед към възвишенията на запад, където следобедните сенки вече обгръщаха скалите и храстите с тъмната си мантия. Над върховете на ниските хълмове залязващото слънце хвърляше дълги, полегати снопове лъчи, които служеха като завеса и криеха всичко, което сенките не успяваха да скрият. Дори и да си присвиеше очите, пак трудно можеше да различи нещо.
Той се извърна напред и примигна, тъй като очите му бяха все още заслепени от ярката светлина, но не отговори на Сабрина. Първо се пресегна надолу и освободи пушката си от специалния кожен кобур, който висеше близо до коляното му, после я сложи напреко на бедрата си. Все още, без да каже дума, погледът му мина покрай Сабрина към тежко движещите се каруци, наредени една зад друга, после се спря върху мъжете, които бяха въоръжената охрана на конвоя, и накрая върху Родригес, който яздеше начело. Той ги наблюдава минута-две, после отново погледна напред. Леко намръщен, той наведе глава, за да се увери, че пушката му беше заредена.
— Дейн, за Бога… — започна Сабрина.
— Мълчи — прекъсна я рязко, но много тихо той. — Ако успееш да направиш така, че да не изглежда много очебийно, преструвай се, че гледаш към мен, а всъщност погледни на запад към възвишенията. Не мога да видя нищо, но ми се струва, че там има нещо. По това време над хълмовете трябва да летят мишеловки, но не видях нито една.
Стомахът й се сви болезнено, но тя само кимна с глава и дори успя да се усмихне. Менгас я беше научил на хитростта на апахите да виждат в залязващото слънце — просто нещо наистина — и веднъж, след като го беше научила, тя се чудеше как не е могла, преди да се сети сама за него. Тя повдигна ръката си, като че ли искаше да отметне един златист кичур, който от язденето се беше изплъзнал и сега висеше потен и прашен на челото й. През стиснатите пръсти на ръката си тя погледна към възвишенията. Без каквото й да е неудобство или мъка можеше да вижда съвсем спокойно през малките пролуки между пръстите си.