— Баща ми беше богат човек. Умря преди около шест години, когато бях на тринайсет. Майка ми се омъжи повторно две години по-късно. Тази пролет почина и тя. Аз съм единственото им дете и ще наследя много пари, когато стана пълнолетна. Но пастрокът ми е твърдо решен да се добере до богатството ми. Сега той ми е настойник и е пълновластен господар на имота. Опита се да ме накара да се омъжа за него и по този начин да се сдобие с парите. Когато отказах, той реши да ме изпрати да живея в Санта Фе при един негов приятел, някой си Клейтън Лоуъл. Знаеше, че там няма да ми хареса. Каза ми, че няма да ми позволи да се върна вкъщи, докато не променя решението си и не се съглася да се омъжа за него.
Последва миг мълчание. Дейн се обърна и се загледа в пепеляво бледото й лице на отслабващата лунна светлина. Това, което видя, му подсказа, че Сабрина говори истината.
— Твоите придружители не бяха на дилижанса, когато ви нападнаха команчите, нали?
— Не. Чух някой да казва, че дилижансът за Денвър ще тръгне всеки момент и… успях да им се изплъзна и да се кача. Не знам дали все още са в Сейнт Джоузеф, или са се върнали… или са тръгнали насам да ме търсят.
— Или вече те чакат да пристигнеш в Денвър. А какво ще стане с парите, ако умреш, преди да си достигнала пълнолетие?
Сабрина примигна изненадано към него и сви рамене.
— Не съм сигурна. Предполагам, че повечето ще отидат в далечни роднини, с изключение на сумата, която майка ми е оставила на пастрока ми. Във всеки случай майка ми остави цяло състояние в бижута. Сигурна съм, че поне тях ще вземе.
Дейн въздъхна и бавно поклати глава. Огледа за миг стройното тяло на девойката, уморено отпуснатите й рамене, необичайното положение на главата й. Той въздъхна отново и се отпусна на земята, като направи жест на Сабрина да седне между краката му. Тя се подчини неохотно, като коленичи, където й беше посочил, а в изумрудените й очи отново се върна страха.
— Защо?
Дейн я хвана за ръцете, обърна я с гръб към себе си, след което я притисна към гърдите си, прегърна я здраво и вдигна колене от двете й страни.
— Защото видях, че трепериш, Сабрина. Не е нужно да ти е студено, докато говорим.
Неочакваното потрепване на Сабрина сепна Дейн, тъй като изглеждаше, че бе предизвикано от облекчение. Изведнъж тя сведе лице към ръката му и по ризата му закапа порой от сълзи. Тази реакция беше толкова женствена, че той съвсем не я бе очаквал от нея. Може би твърдостта на характера, която се виждаше на повърхността, не беше толкова дълбока, колкото си даваше вид Сабрина.
Дейн я притисна в безмълвно съчувствие и изчака да отмине най-лошата част на сълзливата буря, преди да заговори отново. Законите, които я обвързваха в тази мъртва хватка, не му бяха напълно непознати. Жените през 1859 година бяха считани донякъде за по-низши човешки същества. Докато Сабрина станеше на двайсет и една години, тя беше изцяло под контрола на настойника си. Дори след това, особено ако се омъжеше, тя практически нямаше да има никакви права по закон. Нямаше да може да притежава собственост на свое име, нито щеше да може да получава наследства. Всичко, което една жена притежаваше или с което се сдобиеше по време на брака, незабавно преминаваше в ръцете на съпруга. Жената можеше да подаде оплакване в съда, ако отношението към нея беше истински лошо, но тъй като на жените не се разрешаваше да дават показания в съда, подобни молби почти винаги оставаха без последствия.
— Забъркала си се в голяма каша, Сабрина — промърмори най-накрая Дейн, усетил последните конвулсивни тръпки на затихващите ридания под ръцете си.
— Знам.
Той се усмихна слабо при този отговор. Гласът й беше като мънкането на дете, изправено пред непреодолима пречка. Стисна по-здраво ръцете си. Сабрина подсмръкна и опря глава на твърдите мускули на рамото му.
— Всъщност какво мислеше, че ще правиш в Денвър?
Сабрина печално сви рамене.
— Не знам. Може би щях да преподавам нещо.
— Имаш предвид уроци по френски или пиано? — на лицето му за миг се мярна усмивка. Не можеше да си представи как грубите, жадни за злато миньори биха се захванали с нещо подобно.
— Може би щях да стана готвачка.
— Преди правила ли си го? Готвила ли си собствената си храна във Филаделфия?
Момичето само поклати глава с тиха въздишка.
— Не. Но все нещо трябва да върша.
— Сабрина, позволи ми да бъда честен с риск да те обидя. Имаш само една стока, която онези мъже в Денвър биха пожелали да купят. А не мисля, че си готова да продаваш точно това.
Сабрина потръпна, но думите му не я изненадаха точно, както биха могли преди време. Откакто срещнаха Блу Джеймисън, тя размишляваше над този въпрос и беше стигнала до извода, че тук мъжете като него са правило, а Дейн е изключение.