— Тогава какво мислиш, че трябва да направя? Да отида кротко в Санта Фе и да се оставя в ръцете на един мъж, когото дори не познавам? Няма да направя това. Аз ще… ще направя всичко друго, което се налага.
— Момиче, не се разстройвай отново — Дейн въздъхна. — Изобщо не съм казвал, че трябва да отиваш в Санта Фе — макар че идеята може би не беше чак толкова лоша.
Зависеше, разбира се, що за човек беше този, който я очакваше там. Ако той беше почтен, може би за Сабрина щеше да бъде по-добре да се установи при него.
Сабрина почувства как отчаянието, което за миг бе заплашило да я залее отново, започва да заглъхва. Остана безмълвна за миг, за да не пречи на мислите на Дейн. Той предлагаше съветите си по-бавно от хората, с които беше израснала. Както при чейените, при разговорите с него често имаше дълги паузи, докато Дейн обмисляше думите си, тъй като предпочиташе да мълчи, вместо да каже нещо неправилно.
— Мисля, че може би ще е по-добре да остана няколко дни в Денвър.
Сърцето на Сабрина подскочи от радост, но тя бързо помръкна, обзета от чувство за вина, тъй като думите му бяха придружени с въздишка. Очевидно той не бе планирал да остава там.
— Не, няма нужда. Вече направи достатъчно за мен.
Дейн само поклати тъмнокосата си глава, пусна я от прегръдката си, стана и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.
— Няма да го обсъждаме, Сабрина. Сега да вървим да поспим.
Сабрина кимна, след това спря и неспокойно погледна към чиниите, които все още стояха на земята край потока, блестящ като сребро под последните хладни лъчи на луната. Дейн проследи погледа й, пусна ръката й, без да каже дума, и отиде да хвърли съдържанието им обратно там, откъдето беше дошло. Върна се бавно при Сабрина. В очите му се четеше мълчалив въпрос.
Тя поклати глава и протегна ръка, за да го хване под мишницата.
— Не, Дейн. Няма да кажа на никого. Обещавам.
Изглежда, че това обещание го задоволи и двамата се върнаха в лагера, без да проронят нито дума повече.
Глава 5
Денвър се оказа едно истинско разочарование. Щом конете прехвърлиха билото на един нисък хълм, Дейн дръпна юздите и посочи към разпрострелия се под тях хаос, потвърждавайки най-лошите страхове на Сабрина. Градът имаше в най-добрия случай сто и петдесет дървени къщи, половината от които изглеждаха недовършени или вече се разпадаха. Нещо подобно се виждаше от другата страна на потока, който Дейн нарече Чери Крийк. Дали обаче това беше част от Денвър, или беше отделно селище, Сабрина не можа да разбере. И понеже нямаше видима разлика — може би само беше по-малко и по-недодялано — нямаше никаква причина да разпитва повече. Можеше само да се взира с отчаяние към града в подножието на хълма.
— Не прилича на Филаделфия, нали?
Тихият глас на Дейн прозвуча до ухото й. Сабрина му отговори само с мрачно кимване. Наистина не приличаше на Филаделфия с павираните й улици и каменните й сгради, с високите, сенчести дървета и кристално по-чистите води на Упсахикон Крийк, който криволичеше в околностите й. Любимата Филаделфия, с нейното усещане за достойнство, ред и стабилност, за целенасочен културен живот. Това място нямаше нищо общо дори с Индипендънс или Сейнт Джоузеф, както се бе надявала. Беше очаквала грубия вид на тези погранични селища, калните им главни улици, дъсчените им къщи, белосани набързо, ужасяващата скука. Но това… това беше отвъд всяка представа.
Дейн умишлено остави известно разстояние между Сънденс и понито на Блу, наведе глава и прошепна на ухото на момичето:
— Ще кажа, че си ми втора братовчедка. Сабрина. Останала си сирак и идваш да живееш с мен. Може би няма да им се стори твърде правдоподобно, но е най-доброто, което можах да измисля.
Сабрина само кимна, прекалено смазана, за да отговори. Нищо чудно, че Дейн се беше развеселил от намерението й да преподава уроци по френски или пиано.
Какво всъщност щеше да прави тук? В никакъв случай не би могла да остане сама в това… това село, напомнящо на бедняшки квартал.
Двамата мъже спряха конете си пред една двуетажна постройка, която очевидно изпълняваше функциите на бар, ако се съдеше по мърлявата, лошо нарисувана табела, представляваща огромна, яркожълта птица. Текстът под птицата гласеше: „Златният орел“. Зашеметена, Сабрина не проговори, докато Дейн я сваляше от седлото. След това самият той слезе от коня и намота юздите му около дървения коневръз. Все още беше ранен следобед, но от вратата на бара се носеше адска глъчка. От близкия прозорец се вижда група мъже, които вече бяха насядали край дълъг бар. Сабрина затвори очи и пое дълбоко дъх, молейки се да не припадне тук, в прахоляка.