Лицето на Сабрина доби тъмночервен цвят. Сякаш цялата започна да излъчва топлина. Проклет да е този Дейн Морган! Използва собствените й думи, за да я унизи.
— Е, струва ми се, че бих отишъл на втория етаж при Керълайна, ако ме извините — Дейн допи уискито, което беше поръчал, и стана на крака. Остави един ключ на масата пред Сабрина. — Сигурен съм, че Тревис ще се погрижи да те изпрати до стаята ти, когато си готова, Сабрина. Ще намина да те взема, щом стане време за вечеря.
Сабрина протегна ръка към ключа, без да поглежда към Дейн.
Тревис незабавно се изправи и намръщен проследи тръгването на Дейн.
— За мен ще бъде чест — сковано заяви той, като за част от секундата му се прииска да има достатъчно опит в боя, за да удари този мъж. Остана загледан в Дейн, докато той се изкачваше по откритото стълбище към втория етаж и изчезваше в тъмния коридор. След това смутено се обърна към девойката и отново се настани до масата.
Сабрина едва го забеляза — толкова беше погълната от смущението и от мислите си. Къде всъщност отиваше Дейн Морган? Очевидно при онази боядисана повлекана, Керълайна, но… мили Боже! Та сега беше още ден! Хората не правят тези неща посред бял ден, нали?
— Позволете ми да ви поднеса извиненията си вместо… вместо братовчед ви, госпожице Морган — Тревис едва успя да изрече това, толкова объркан беше от непростимото поведение на Дейн. Не мога да разбера какво става с него.
Сабрина само сви рамене, усещайки, че изпитва болка, чието име не може да нарече.
— Моля ви, не се безпокойте заради мен, мистър Брюстър. Свикнала съм Дейн да прави или да казва каквото си науми. Освен това настроението му се мени като лятно време.
Сабрина съсредоточи вниманието си към младия мъж, седнал до нея. Хубав е, реши тя. Видът му беше момчешки в сравнение с Дейн Морган и освен това беше рус, а Дейн беше тъмнокос, но… Тревис продължи по-раншния им разговор, като прилежно се придържаше към изискванията на учтивото поведение и Сабрина отново се отпусна, чувствайки се в познати води.
Въпреки това от време на време дочуваше забележката, направена от някой от миньорите, или пък избухваше силен смях, последвал някоя мръсна шега. Сабрина започна да се чувства доста глупаво. Учтивостта на Тревис изглеждаше в противоречие с грубата обстановка. В известен смисъл ситуацията беше дори абсурдна — салонни маниери в един недодялан бар — и Сабрина започваше все повече да се притеснява от неприкритото възхищение, с което я гледаше младият мъж. Чувстваше се ужасно с мръсната си коса и износената си, изцапана на места с кръв рокля. Приличаше на малко дете, което се преструва на дама.
Сабрина го попита за Денвър. Известно време Тревис говори за града, като внимаваше да не засегне чувствата на младата дама. След това учтиво я попита за пътуването й. Момчешкото му лице доби искрено изненадан вид, когато му спомена, че е прекарала известно време в лагер на чейените. Но надутият разговор започваше да й досажда. Повечето от онова, което й се искаше да попита, се намираше отвъд границите на приличния разговор между една млада дама и един млад господин. Когато при споменаването, че й се е наложило да язди по мъжки, Тревис отвърна, че „това едва ли е навредило на реномето й“, Сабрина почувства, че започва да се мръщи.
Всъщност фактът, че Дейн Морган бе видял глезените й на дневна светлина, изглеждаше много по-маловажен от това, че грубото седло бе прежулило бедрата й. Но, разбира се, беше невъзможно дори косвено да спомене някоя част от тялото си. Все повече и повече добиваше впечатлението, че тя и Тревис разговарят с гатанки, като си даваха извънредно дискретни намеци за истинския характер на това, за което всъщност искаха да говорят, а след това се оставяха да се борят с подреждането на тези догадки в някакво подобие на ред. Този тип разговори вършеха работа във Филаделфия, където хората разговаряха за съвсем други неща, но тук…
— Простете, мистър Брюстър — каза тя, като осъзна, че бе потънала в мисли, докато той й говореше нещо и сега нямаше представа какво представляват тези „сурови страни на нецивилизованата пустош“. Напълно беше изгубила нишката на разговора и принудена да говори толкова деликатно, едва ли можеше да успее да я хване отново за по-малко от десет минути. — Боя се, че съм малко изморена, мистър Брюстър. Наистина трябва да се кача в стаята си и да се освежа.
Тревис кимна незабавно и стана на крака, като се приближи към стола й.
— Да, простете неделикатността ми, госпожице Морган. Трябваше да се досетя, че сте изморена, вместо така да се отдавам на възможността да поговоря с една красива млада дама. Разбира се, при трудностите и униженията на едно такова пътуване… несъмнено трябва веднага да си починете. Отново ви моля да ме извините.