Сабрина кимна и се насили да му се усмихне, като хвана Тревис подръка, докато се качваха по стълбището. Колко учуден щеше да бъде, ако му кажеше честно, че поне в този миг униженията на пътуването бяха най-малката й грижа. По-важното беше, че краката й се бяха схванали, а кожата на бедрата й беше възпалена от ездата. А какво ли щеше да си помисли за униженията, които бе преживяла в типито на Черната мечка през онази нощ, когато бе лежала върху бизонските кожи, притисната под мускулестото тяло на Дейн Морган? Споменът предизвика леко потръпване, което я накара да се изчерви, доволна, че сега поне за кратко ще бъде сама. Беше изложена на сериозната опасност да изостави всички обноски на приличното поведение. Беше живяла толкова дълго с диващината на Дейн Морган, че дори започваше да я споделя.
— Може ли да ви помоля за честта да се присъединя към вас за вечеря, госпожице Морган?
Сабрина понечи да кимне отрицателно, но тъжният призив в погледа на младия мъж я спря.
— Е… ами, да, мистър Брюстър, би било хубаво. Но нямам представа какво е запланувал Дейн за…
— Той няма да има нищо против — почти мрачно рече Тревис, като си спомни за грубостта на приятеля си. — Дойдох в Денвър като истински зелен новак. Дейн се отнесе към мен като към по-млад брат. А тъй като вие сте му братовчедка, ще стане нещо като семейна среща — Тревис се усмихна, но не дочака да опровергаят думите му. След днешното поведение на Дейн, не можеше да разчита на подобаващото му отношение към момичето. Трябваше самият той да се заеме с това. Докосна шапката си за довиждане, след това се обърна и я докосна втори път, докато отиваше към стълбите.
Сабрина въздъхна и се намръщи леко, докато отключваше вратата на стаята си. Надяваше се, че не беше сгрешила, като покани младежа да се присъедини към тях за вечеря. Не трябваше да пренебрегва Тревис Брюстър заради това, че е млад, укори се тя. В сравнение с Дейн той изглеждаше по-млад и разликата не беше само в годините. Дейн едва ли беше по-възрастен от двайсет и седем — двайсет и осем години. Тревис поне беше безупречно облечен, и то в стандартни дрехи. Освен това отдаваше цялото дължимо уважение на една възпитана млада дама. Ласкаеше я очарованието, с което я гледаше, въпреки мръсната й коса и изцапаната й с кръв рокля. Беше израснала сред подобни увлечения и бе привикнала да ги приема за нещо нормално, но последните няколко дни с Дейн Морган бяха истински срив. С изключение на онези няколко минути в типито на Черната мечка, Дейн се бе държал сякаш не беше по-привлекателна от гнил пън.
Сабрина отвори вратата и спря изумена при вида на огромната медна вана, пълна с вода. До нея стоеше кофа с гореща вода, от която се дигаше пара. Перспективата отново да се почувства чиста прогони всичко от ума й…
Не знаеше колко дълго бе прекарала във ваната, но се сепна едва когато забеляза, че единствената свещ, която осветяваше стаята, почти беше догоряла, а водата бе започнала да изстива. Побърза да излезе от ваната и посегна към хавлията. Може би дори беше заспала за няколко минути. Златистата й коса беше почти изсъхнала. Само малките къдри край лицето й бяха все още достатъчно мокри, за да се навиват от влагата. Може би Дейн вече бе идвал и бе чукал, а тя не го беше чула. Трябваше да се облече и да слезе долу за вечеря.
Направи гримаса при вида на дрехите, които лежаха на куп върху леглото. Роклята й дори беше обърната наопаки, докато бързаше час по-скоро да влезе във ваната. Поне бе изпрала бельото си. Все още беше влажно, но щеше да изсъхне върху нея от топлината на кожата й и поне беше чисто. Вдигна роклята си и се намръщи. Прането би било безсмислено. Трябваше просто да я изгори. Но преди да намери с какво да я смени трябваше да се задоволи с нея. Среса косата си с пръсти, доколкото можа и се зачуди дали в Денвър имаше магазин, от който би могла да си купи, някакви дрехи и четка за коса. Разбира се, нямаше пари и следователно… Въздъхна и посегна към дръжката на вратата. Може би трябваше да вземе на заем някоя от роклите на Керълайна. Макар тази мисъл да я жегна, беше готова да се примири с нея. Съмняваше се, че щедростта на Дейн Морган щеше да се простре чак дотам, че да задоволи съмненията й дали е благоприличие да използва роклята на една пропаднала жена.
Вече беше слязла долу и бе направила няколко крачки в бара, когато започна да се чуди дали не е сгрешила. Никъде сред тълпата не забеляза нито Дейн, нито Тревис Брюстър. Беше решила, че ако не Дейн, поне Тревис сигурно вече е долу. Забеляза най-напред погледите на неколцина мъже, след това постепенно все повече глави започнаха да се извръщат към нея и в целия бар настана тишина. Остана така за миг, след това рязко се обърна към стълбите. Беше сгрешила. Трябваше да се върне горе, преди да е попаднала в беда. Но пътят й вече беше препречен от половин дузина мъже. Краката й се разтрепериха от гладните погледи, с които я наблюдаваха миньорите. Застави се да вдигне гордо глава, а изумрудените й очи изразиха престорено безгрижие.