— Извинете ме. Искам да се кача горе — тонът й беше изпълнен с ледена надменност и всички мъже, освен един, сведоха очи и отстъпиха. Сабрина изчака още миг, усетила неочакван страх да обхваща сърцето й.
Мъжът не помръдна, а само я огледа похотливо от горе до долу.
— Ти си нова тук.
Сабрина смръщи вежди и погледна с надежда към стълбите и тъмния коридор зад тях.
— Не работя в бара — обясни тя, като се застави отново да го погледне в очите. — Чакам някого… за вечеря. А сега наистина ви моля да ме извините — тя се опита да го измами, като тръгна бързо към стълбите, но не сполучи. Мъжът остана на мястото си и й попречи.
— От шест месеца не съм виждал толкова хубава жена. Имам много златен прах, госпожичке. Само си кажи цената.
Сабрина изведнъж пламна в яркочервено, а зелените й очи проблеснаха.
— Аз не съм… не съм… такава жена. А сега ме пуснете да мина! — Тя вдигна ръка, за да го отблъсне встрани, прекалено ядосана, за да се замисли за възможните опасности, които крие такава близост с мъжа. Изведнъж почувства как решителната му длан стиска ръката й. — Как смеете! — просъска тя, опитвайки се да се освободи. — Незабавно ме пуснете!
— Не и преди да си кажеш цената, госпожичке! Много съм ти навит и мисля да получа това, което ми се иска.
— Пусни я, Сендлър!
Сабрина сепнато се извърна, като чу дълбокия глас на Дейн Морган от стълбището.
— Дейн! Този мъж си мисли…
— Казах да я пуснеш, Сендлър.
Хватката на миньора се затегна още по-силно около ръката на Сабрина, която тихо извика от болка. Лицето на Дейн над тях изразяваше мрачна решителност, а в сивите му очи блестеше гняв.
— Правиш голяма грешка, Сендлър. Сабрина ми е братовчедка и не се интересува от тебе.
— О, я млъкни, Морган. Вече имаш една жена горе. Не ти трябват две. — Миньорът войнствено вдигна брада и придърпа Сабрина по-близо до себе си. — Тази ми принадлежи.
— Искам само да ти кажа, че тази не продава нищо, Сендлър. Така че не принадлежи на никого, а най-малко на теб.
Миньорът изръмжа от гняв и Сабрина усети отблъскващата смрад на уиски, която се носеше от устата му. Дръпна се малко по-рязко с надеждата, че вниманието му е дотолкова съсредоточено върху Дейн, та хватката му е отслабнала. Но ръката му я стискаше като клещи, а мръсните му, изпочупени нокти се забиха в меката кожа на ръката й през роклята й.
— Стой настрана, Морган. Можеш да си вземеш обратно братовчедката, като свърша с нея.
Очите на Дейн проблеснаха отново и Сабрина зърна с ъгълчето на окото си неясно движение. Докато се осъзнае, той беше измъкнал ножа от еленовия си ботуш и сега слизаше бавно по стълбите. Ловджийският нож блестеше зловещо.
— Приключих с разговорите, Сендлър. А сега или я пускай, или се приготви да се биеш.
Стаята зад тях за миг потъна в тишина, а след това отново се огласи от тътренето на столове и припрените стъпки на мъжете. Сабрина ужасено погледна ножа в ръката на Дейн. Дори това миньорско селище не би могло да бъде до такава степен нецивилизовано. Не можеше да си представи, че мъжете биха прибягнали до ножове, за да решат един спор. Ако сега Сендлър извадеше ножа си или револвера, който носеше, някой можеше да бъде убит.
Сякаш в отговор на мислите й очите на миньора погледнаха за миг към колта на бедрото му. Сивите очи на Дейн проследиха погледа му и се присвиха.
— Мъртъв си, преди дори да си го извадил от кобура.
Миньорът се поколеба още минута, след това пусна Сабрина с гневен тласък, който я изпрати към стълбите. Дейн я подхвана и я придърпа на първото стъпало зад себе си. След това погледна Сендлър в очите кимна бавно, пое си дъх и се наведе, за да прибере ножа в канията. Едва ли миньорът щеше да продължи спора. Като повечето мъже в Денвър, той беше чувал за уменията на Дейн Морган с ножа — говореше се, че се бие като онези проклети диваци, с които понякога живееше, бързо и абсолютно точно, и сякаш без страх. Сендлър реши, че не си струва да поема подобен риск заради една жена.
— Между другото в Орора има далеч по-хубави жени — провлечено рече той, като се насочи към вратата.