Тази мисъл все пак я накара да се намръщи. Очакваше почукването на Дейн да й даде знак, че е време за вечеря. През изминалите четири дни бе започнала да си мисли, че „кредитът“ й вече е изчерпан. Въпреки че Дейн не казваше нищо, тя бе забелязала постоянно нарастващото безпокойство в държанието му, засилващата се склонност да се мръщи, вместо да се усмихва. Единственото обяснение беше, че желае отново да тръгва на път. С удивление установи, че самата тя понякога копнее за прерията. В Денвър никога не беше спокойно, дори през нощта. Човешката врява се засилваше, а към нея често се прибавяха пистолети и изстрели. Разбира се не всичкият шум идваше от бара долу. Сякаш всяко ъгълче в града беше обхванато от него. И така всеки момент Дейн Морган можеше да изчезне. А Сабрина все още не бе успяла да измисли как ще се издържа тук. Търговците не искаха да наемат жена за продавачка, особено млада и хубава, която неизбежно щеше да им навлече неприятности. Що се отнася до баровете… Сабрина все още потреперваше при мисълта да работи в един от тях. Дълбоко изрязаният корсаж на Керълайна продължаваше да я кара да се изчервява. Идеята да носи подобна рокля беше отвъд всичко, което можеше да се застави да направи, дори ако успееше да се убеди, че вечно нетърпеливите миньори желаят да им сервира само напитки и храна, а не себе си.
— Сабрина?
Момичето се стресна от неочакваното почукване на вратата и скочи на крака. Безшумната походка на Дейн продължаваше да я изненадва. Особено тук, където беше заобиколена от постоянен шум, Дейн много трудно можеше да бъде чут.
— Да, Дейн, готова съм.
Отключи бързо вратата и понечи да излезе, но изражението на лицето на Дейн я разколеба. Сякаш той искаше…
— Може ли да вляза за малко, Сабрина? — той спря за миг и й отправи усмивка, която изглеждаше странно изкуствена. — Предварително ти се извинявам за това неудобство, но искам да говорим само двамата, а напоследък сякаш винаги има някой край нас.
Сабрина се поколеба само за миг, след което кимна и отстъпи назад. След всички интимности, които бяха преживели, да го допусне в стаята си, не беше чак толкова много.
— Знам, Дейн. — Тя се усмихна и се обърна, за да погледне лицето му на слабата светлина на свещта. Нещо в очите му накара дъха й изведнъж да заседне в гърлото й. Усмивката изчезна от лицето й. — Утре си тръгваш, нали?
Дейн само сви рамене в отговор и Сабрина усети как сърцето й трепва необяснимо. Дейн огледа стаята и се насочи към леглото. Седна на него и се облегна на таблата, като сви единия си крак, така че да се подпре с лакът на коляното си. Леглото — грубо изработено от нерендосани дъски с въжена пружина, която скърцаше под теглото на Дейн — беше единствената мебел в стаята и Сабрина го последва без колебание, като се настани в краката на Дейн и се загледа в лицето му в очакване на отговор.
— Тръгвам сутринта, Сабрина.
Тя само кимна, неспособна да каже нищо.
— На твое място не бих се безпокоил все пак. От това, което видях тази седмица, мисля, че Тревис ще те държи под око.
Сабрина сви рамене, твърде обезсърчена, за да обмисля думите си.
— По-добре, отколкото нищо.
Устните на Дейн се извиха в иронична усмивка. Беше си помислил, че Сабрина е напълно доволна от младия мъж.
— Да, знам, Тревис е все още млад. Но ако успее да оживее през следващите шест месеца, ще е научил достатъчно, за да се грижи за себе си… и за теб.
Сабрина неочаквано се намръщи и се почувства раздразнена, без да разбира защо.
— Не е нужно да изтъква, че си много по-добър от Тревис. Той поне стои край мен, за да ми помага. А ти си тръгваш и ме оставяш да се оправям както мога… — тя се изчерви и млъкна неочаквано. Гневът й беше необоснован и тя го разбираше.
— Никой не ме е молил да остана. — Гласът на Дейн беше тих, почти недоловим.
Сабрина вдигна глава и го погледна в очите.
— Ще останеш ли още, ако те помоля? — сърцето й отново ускори ударите си от чувство, което не разбираше. Раздалечените й, изумрудени очи задържаха за миг сивия поглед на Дейн. Това, което видя там, я смути. Сякаш в тях беше изписан въпрос, който обаче тя не можеше да разбере напълно.
Дейн я огледа преценяващо и на хубавото му лице се изписа слаба усмивка. Всеки път, когато погледнеше към момичето, с изненада откриваше колко красива всъщност беше тя. Чертите й бяха съвършени, сякаш изваяни от ръката на художник. Златната й коса сияеше на светлината на свещта като коприна и подчертаваше бледата красота на лицето й като ореол. Дейн с усилие извърна очи от нея.
— Може би. Всъщност се надявах, че ще успея да те убедя да напуснеш Денвър.
Сърцето на Сабрина отново подскочи, а устните й потрепериха. Не можеше да се каже, че гори от желание да остане в този недодялан, луд на тема злато град. Просто нямаше къде другаде да отиде.