— Дали другаде би било по-различно? Освен това нямам пари…
— Е, може би ще мога да ти помогна. Не бих имал нищо против…
Вратата изведнъж се отвори с трясък и Тревис Брюстър връхлетя в стаята.
— Госпожице Морган! Добре ли сте? — Думите сякаш заседнаха в гърлото му, щом зърна небрежно седналия на леглото Дейн. Примигна към него, сякаш очакваше образът му да изчезне. Това обаче не се случи, така че Тревис се обърна към него, а момчешкото му лице почервеня. — Какво правиш тук, по дяволите? Като видях вратата открехната, си помислих…
— Просто говорех насаме с братовчедката си, Тревис — Дейн не помръдна, докато говореше, а само леко повдигна вежди, сякаш питаше нещо. — Има ли причина да не мога да го направя.
— Не ми се прави на невинен, Дейн! Много добре знам какво целите ти и твоята… твоята изрисувана Керълайна. И повече не ми пробутвай тази история с братовчедите. Още от самото начало разбрах, че е лъжа. Ти си южняк като мене, по гласа ти го познавам. А от говора на госпожица Морган виждам, че тя е янки. Не ми пука колко далечна братовчедка ти се пада. Ти нямаш нито един роднина янки.
Дейн се намръщи леко и погледна с опасение към отворената врата. Сигурно целият проклет салон щеше да ги чуе, ако момчето продължаваше да крещи все така.
— Тревис, това наистина не е твоя работа и ще съм ти признателен, ако говориш по-тихо.
— Да, но аз твърдя, че е моя работа! Ако още не си забелязал, аз съм влюбен в госпожица… госпожица… както всъщност й е името — Тревис посочи към Сабрина, която го гледаше като поразена от гръм. — Тя е почтено момиче, Дейн. Освен това е една хубава, млада дама и е прекалено добра, за да я замесваш в проклетата игра, която се опитваш да си играеш с нея — очите му презрително огледаха леглото, а лицето му потъмня още повече. — Така че остави момичето на мира или, кълна се, че ще… ще…
Сабрина го зяпна от учудване, но бързо се овладя и си наложи да се намеси.
— Тревис, моля те — прекъсна го бързо тя, като скочи на крака. — Грешиш напълно.
— А сега, Морган, разкарай се оттук или ще те…
— Ще ме какво, Тревис? — гласът на Дейн беше неочаквано тих.
Сабрина се обърна към него и вдигна ръка с молба. Очите му бяха потъмнели и се бяха присвили — същите тези очи, които се бе научила да наблюдава толкова внимателно. Можеха да бъдат буреносни и да мятат мълнии, но можеха да бъдат нежни като дъжд. Точно в този момент те бяха по-тъмни от когато и да било.
— Ще те… ще те убия, Дейн! — Гласът на момчето набра сила и то изгледа безстрашно Дейн. — Кълна се в Бога, ако й сториш нещо, ще те…
— Не го казвай втори път, Тревис — предупреждението на Дейн се чу като ръмжене и Сабрина потрепери от отчаяние.
Ръката на младия мъж изведнъж се стрелна към револвера му — дали след умишлено решение, или като инстинктивна реакция на заплахата, тлееща в очите на Дейн, Сабрина не можеше да каже. Преди да е докоснал кобура, Дейн скочи от леглото, сграбчи ръката на Тревис, хвана младия мъж за реверите и го тласна към отворената врата.
Сабрина отвърна с изплашен вик, промуши се между двамата мъже и се притисна с две ръце към гърдите на Дейн, за да го накара да отстъпи. Та Дейн можеше да глътне младия мъж, без дори да го дъвчи.
— Дейн, недей! Дейн! — тя го тласна по-силно, окуражена от моментното колебание на мускулите, които изпъкваха под ръцете й. — Дейн, спри! За Бога!
За миг никой не помръдна. Тримата стояха като замръзнали. Изведнъж Дейн отстъпи назад и гневно пусна дрехата на младия мъж. Тревис несръчно залитна към вратата. Дейн погледна само веднъж към момичето с очи, студени като зимен лед, след което се завъртя на пета.
— Виждам, че вече си направила избора си, Сабрина. Надявам се, че ще ти е приятно в Денвър.
— Дейн, почакай! — тя се втурна след него, клатейки глава отчаяно. Той не я разбра. Тя не защитаваше Тревис умишлено, заради някакво взето решение. — Дейн! — Видя го да се насочва към стълбите и понечи да го последва, но Тревис я сграбчи за ръката и я задържа.
— Оставете го, Сабрина — на слабата светлина се виждаше, че лицето на младия мъж е пребледняло, но упоритата решителност все още бе изписана на устните му. — Знам, че си твърде невинна, за да го разбереш, но той е само един…
— О, я млъквайте, Тревис! — Сабрина успя да си измъкне ръката точно когато Дейн изчезна по стълбата надолу. Да последва Дейн сега… ако веднага излезеше от бара… и всичките онези мъже долу… — О, проклет да си, Тревис Брюстър! — промърмори тя най-накрая и въздъхна разочаровано. Сега трябваше да чака цяла нощ, за да хване Дейн, преди да си е тръгнал. Съдейки по гнева, изписан в очите му, сигурно щяха да минат часове, преди да се охлади достатъчно, за да се прибере.