— Влюбена сте в Дейн, Сабрина, нали?
Гласът на Тревис беше тих от изненада. Момичето махна с ръка гневно и погледна към пепелявото лице на младия мъж със смесица от раздразнение и състрадание.
— О, не бъдете глупак, Тревис! Не съм влюбена в Дейн Морган. Просто той е един от най… един от най… — не можа да намери думата и само сви рамене, опитвайки се да овладее гнева си. Не беше ли казал, че я обича? — Тревис, едва ли ще ме разбереш, но Дейн спаси живота ми тази седмица. Всъщност няколко пъти. Аз съм му задължена и признателна. Но наистина само говорехме, когато се втурна толкова неочаквано. И наистина не мога да виня Дейн, че се подразни толкова от предположенията ти.
Тревис въздъхна бавно, но очите му, които не се откъсваха от лицето на момичето, оставаха объркани и някак печални.
— Да, разбира се, напълно ви вярвам, госпожице… госпожице…
— Сабрина — отвърна тя и сви рамене.
— Сабрина… — младият мъж се намръщи, сякаш се колебаеше за нещо, след което явно изостави тази мисъл. — В такъв случай ще се извиня на Дейн. Но това, което казах, че съм влюбен във вас…
Сабрина го прекъсна с поклащане на главата и посегна да заключи вратата.
— Да вървим да вечеряме, Тревис, докато не е станало късно.
Не погледна повече към него, но миг по-късно чу звука на ботушите му бързо да я настига. Хвана предложената й ръка и тръгна заедно с него надолу по стълбите, доволна, че мълчанието му й позволява да се отдаде на хаоса в мислите си.
Това, което беше казал Тревис, не беше възможно. Не беше влюбена в този груб мъж. Та той беше толкова далеч от всичко, което си бе изградила в представите за един мъж. Но въпросът не можеше да излезе от ума й, докато слизаше по стълбите подръка с друг мъж. Само защитата на Дейн Морган ли се боеше да загуби? Или самия Дейн Морган?
Докато отмине вечерта, Сабрина беше стигнала до две отделни решения. Едното от тях не я изненада. Ако Дейн Морган беше искрен за помощта, която й бе предложил, ако той все още желаеше да го направи след гневния си изблик тази вечер, тогава тя щеше да напусне Денвър и да опита щастието си някъде другаде. Реши, че просто трябва да попита Дейн къде той мисли, че би било подходящо място. Познанията му бяха достатъчни, за да отгатне още в самото начало, че не е от Денвър. Освен това знаеше обстоятелствата, които я бяха накарали да напусне пастрока си. Може би знаеше някой друг град, не толкова див, място, където би могла да се издържа и все пак да не се излага на опасността да я открият.
Второто решение дойде като шок. Тревис Брюстър беше абсолютно прав. Беше влюбена във високия, загадъчен Дейн. Как или защо, или кога — тя не знаеше, но фактът оставаше, а разкриването му я хвърли в неподправено удивление. Беше склонна да се присмее на идеята за съществуването на романтичната любов и я смяташе за запазена територия на момичетата с прекалено силно въображение или на чувствителните стари моми. В нейния собствен свят нямаше нищо, което да я убеди в съществуването на такава любов. За нея бракът имаше по-скоро делово значение. Избираш някой, с когото можеш да работиш добре в продължение на години. Въпреки това за период по-кратък от седмица тя се бе влюбила в един мъж, когото едва познаваше, един мъж, безкрайно отдалечен от филаделфийските представи за джентълмен.
Ъгълчетата на устните й се извиха в слаба, малко тъжна усмивка. Сабрина въздъхна. Ако изобщо трябваше да се влюбва в някого, по-добре да бе избрала Тревис Брюстър. В него намираше всичко, което винаги бе смятала за важно за един млад мъж — красив, учтив, винаги добре осведомен за чувствителните за една дама теми. Освен това я обожаваше толкова явно, че я караше да се чувства виновна. Но тя обичаше Дейн Морган и не можеше да промени този факт.
Дали Дейн знаеше за чувствата й към него? Не, едва ли, особено след като самата тя досега не беше наясно по този въпрос. А какво ли изпитваше Дейн към нея? Наистина нямаше представа. Дори не си направи труда да се опита да отгатне. Дали загрижеността му за нейното щастие беше някакво доказателство за по-дълбоко увлечение? Или просто беше инстинктивна реакция към едно човешко същество, което зависеше от помощта му?
Изморено поклати глава и отново опря ухо до процепа на вратата. Дейн вървеше толкова тихо, че се боеше да го чака в леглото. Можеше да не го чуе или, още по-лошо, да заспи и тогава той щеше да тръгне на сутринта, преди тя да се е събудила. Сабрина прикри една нова прозявка с ръката си и продължи бдението си. Откакто бе изхвръкнал разгневен навън, бяха изминали часове. Сигурно щеше да се върне всяка минута.