— Не. Какво би правил тук такъв като него? — поклати глава отрицателно Сабрина. — Ще станете ли утре, за да ни изпратите, Тревис?
Младият мъж кимна и се усмихна смутено. Макар това да караше сърцето му да се свива, не можеше да устои на желанието си да я погледне още веднъж.
— Разбира се. А вие имате адреса ми. Ще очаквам писмо от вас, нали знаете — къде сте се установили, какво сте решили да правите.
Сабрина се усмихна и импулсивно се надигна да го целуне по бузата, както сестра — брат си.
— Обещавам, че ще пиша, Тревис. А сега, лека нощ. Доколкото познавам Дейн, той е запланувал дълга езда за утре.
Тревис кимна и отстъпи назад, но не си тръгна, преди да е чул мекото прещракване на ключа от вътрешната страна на вратата. Беше прекарал една удивителна вечер — беше се издигал на върха на радостта, но бе открил и неразгадаеми тайни. Сигурно щеше да му се наложи да помисли известно време върху тях, преди да открие отговорите.
Едно нещо знаеше със сигурност — Дейн Морган не беше син на арендатор от Вирджиния. Какъвто и да беше сега, Дейн беше започнал като джентълмен. А един джентълмен южняк, дори изпаднал в трудно положение, дори облечен в дрехите на индианците чейени, пак си оставаше джентълмен южняк. Сякаш бе чувал нещо за някакъв скандал, свързан с Морганови от Вирджиния — някаква история, чиито подробности не му бяха разказали поради твърде младата му възраст… Тревис поклати глава, докато отиваше по коридора към стаята си, и остави тази идея. Шансът Дейн да е от тази фамилия, беше минимален. Морган беше доста често срещано име из Юга…
Измина цял час, преди Керълайна да се насити на танците. Сега Дейн мълчаливо се изкачваше по стълбите, потънал в мисли за утрешното пътуване. Ако времето рязко застудееше, имаха ли топли дрехи? За себе си той имаше, разбира се, наметало от бизонска кожа, но за Сабрина…
— Много си мълчалив, Дейн. За какво си се замислил? — Керълайна погледна в сумрака на стълбището към твърдите, мъжествени черти на лицето на Дейн. Внезапен плам премина през корема й. Тя посегна към ръката му и преплете пръстите си с неговите.
Дейн се сепна и погледна към лицето на жената със смях. Беше очевидно за какво мислеше тя — за това, за което мислеше обикновено. Като много други жени, тя презираше твърдението, че жените могат да използват ума си за по-сериозни дела.
— Всъщност мислех за времето, Керълайна. Чудех се дали имам още едно одеяло, ако на Сабрина й потрябва.
Кехлибарените очи на жената проблеснаха ревниво. Издърпа ръката си от дланта му и се нацупи, явно в очакване Дейн да се опита да я умилостиви отново. Дейн изчака миг, след това й угоди. Знаеше, че в мрака Керълайна няма да може да забележи иронията в очите му. Тя се отдръпна за миг с престорена свенливост, след което реши да покаже, че е омилостивена, и стисна пръстите му в знак на прошка.
— Бог ми е свидетел, Дейн Морган! Както се грижиш за онази глупачка, човек може да си помисли, че си се влюбил в нея.
Дейн се разсмя сърдечно на тази забележка. Под нежния, сладък звън на гласа на Керълайна прозираше истинската проститутка. Да е влюбен в момичето? Едва ли. Това не беше в стила му. Оставяше тези занимания на хлапета като Тревис Брюстър, които още вярваха в подобни романтични измислици. Беше се нагледал достатъчно на любов, слава Богу, та да се превърне в такъв глупак, че сам да влезе в този капан. Беше видял какво бе направила любовта с брат му, Майкъл, който бе изгубил половината си разум от печал и ревност. Беше видял какво почти бе направила с него — за малко не бе изгубил ума си по сините очи на Тара.
— От опит съдя, че единствената честна форма на любов, Керълайна, е онази, която се продава и купува. От нито един от партньорите не се изискват никакви преструвки.
Но мислите му бяха съвсем други, докато лениво се подпираше на рамката на вратата.
Когато за пръв път я видя, той бе причислил Сабрина към онези добре възпитани, повърхностни, обществени айсберги, към които се бе държал толкова предпазливо като млад във Вирджиния. Но поведението му след това бе станало изненадващо — например при индианците, в лагера на чейените. А онази последна нощ в типито на Черната мечка, независимо дали беше истински, или престорен, начинът, по който Сабрина бе отвърнала на ласките му бе разпалил в него неукротима страст. Тази вечер Сабрина се бе държала като истинска дама от главата до петите, но се бе размекнала в прегръдките му като всички други жени, които бе държал. Беше го наелектризирала с погледи, криещи дълбоко погребана страст, криещи едно умело прикрито проучване — много проницателно, но въпреки това абсолютно женствено. Това беше една загадка, която му предстоеше да изучи по-отблизо, призна си сам той. Не, нямаше да бъде нещастен, когато на сутринта потеглеха заедно на път. Всъщност, дори напротив. А това дори само по себе си беше още по-голяма загадка.