Глава 7
Щом навлязоха в подножията на Скалистите планини въздухът стана определено по-студен и Сабрина незабавно прости настояването на Дейн да облече по време на пътуването под фустата си дълги мъжки долни гащи. Тези гащи, колкото и неприлично да се чувстваше в тях, щяха да предпазват краката й както срещу студа, така и срещу ожулванията от грубата кожа на седлото, когато яздеше по мъжки. Горната половина на тялото й беше дори още по-добре предпазена, тъй като Сабрина се беше облегнала удобно на широките гърди на Дейн. Само върхът на носа й мръзнеше. Потри го с опакото на ръката си, опитвайки се да го стопли. Не беше толкова измръзнал, че да започне да я боли, но проявяваше неприятната тенденция да се зачервява от студеното, а Сабрина не изпитваше особено желание точно сега да страда от такива последици.
Дейн се засмя до ухото й, явно развеселен от действието й. Сабрина също се усмихна. Дейн изглеждаше в рядко добро настроение. През целия ден беше необичайно закачлив и търпелив. Сабрина се зачуди с известна надежда каква беше причината за настроението му — беше доволен от компанията й или се радваше, че са напуснали миньорското градче. Може би по малко от двете, заключи логично тя, което не беше толкова зле като начало.
— Колко дълго възнамеряваш да яздим днес? — Сабрина се обърна и хвърли един последен поглед към Денвър, който вече беше останал на неколкостотин ярда под тях в резултат на бавния ход на Сънденс по стръмните хълмове. Отдалече градът изглеждаше по-различен, но Сабрина не съжаляваше, че го напуска. Тревис бе станал сутринта, за да ги изпрати. Сигурно щеше да й липсва мъничко.
— Не много дълго.
Сабрина се усмихна и кимна, без да се засяга от лаконичността на отговора на Дейн. Беше отговорил на въпроса й. Просто рядко проявяваше желание да говори за нещо, за което не го беше питала.
— Искаш ли да ме запознаеш с природата из тези места в движение? — тя се обърна към Дейн и му се усмихна, като повдигна въпросително медените си вежди, за да го подкани да говори. — Като онези пътеводители за прериите, които продават във Филаделфия. Страница двайсет и първа: „Флора и фауна в района край река Саут Плейт“?
Дейн се засмя отново и Сабрина почувства как мекият, тътнещ звук преминава от гърдите му към тялото й, притиснато до неговото.
— Откъде този интерес у тебе?
Момичето само повдигна рамене с лукаво изражение в очите. Да, обичаше го и щеше да се опита да разбере тази пустош, към която той беше привързан. Но не можеше да го каже.
— Предполагам, защото по природа съм любопитна. И защото искам час по-скоро да се отърва от непросветеността си на новак.
Дейн сви рамене, изненадан, но не и недоволен. Ако говореше, дните щяха да минават по-бързо и… щеше по-лесно да забрави за възбуждащата близост на Сабрина.
— Добре тогава. Откъде искаш да започна?
Сабрина се огледа, чудейки се за какво да попита първо. Имаше усещането, че ако задава глупави въпроси, Дейн скоро ще се измори от играта, за разлика от мъжете във Филаделфия, които биха били оскърбени, ако жената проявеше някаква природна интелигентност.
— Ами, например… ето онова дърво там, със сребристата кора, с малките листенца.
Дейн проследи посоката на погледа й.
— Това е трепетлика, Сабрина. Дърво с мека дървесина, подобно на тополата. Не е много полезно, но е красиво през есента. Листата му стават наситено златисти — той се усмихна леко на съсредоточеността, която се бе изписала на лицето на девойката. Очевидно тя се отнасяше сериозно към разясненията му. — По-нагоре в планината ще срещаме все повече борове. Не е като пиниите, които виждахме в по-ниските части. Нали помниш онези дървета с къси иглички и криви стволове? Това са пинии — дървета, подобни на боровете. На върховете на клоните им растат плодове. Не са лоши на вкус, ако успееш да се добереш до тях, преди да са ги обрали катериците или индианците. Тук и по-нагоре в планината ще видиш предимно огромни борове — бели, жълти и дори сини смърчове. А също и други дървета. Но преобладават големите борове.
— Добре. И без това пиниите не ми направиха голямо впечатление — каза тя, като мислено ги сравни със спомените си за кичестите ели, които растяха на изток.
— Те са дяволски здрави — засмя се Дейн. — При това растат там, където никое друго дърво не би могло. Някои от тях, на височина не по-големи от теб, са вероятно на по две-три хиляди години. Кората им е дебела няколко инча, за да запази малкото влага, която е успяло да събере дървото, а дървесината им е като метал — толкова е здрава и тежка.