— Е, извинявай. Нямах представа, че за теб те са нещо като приятели, Дейн — подразни го тя. — Изкривени, чворести създания. Не исках да ги обиждам.
Дейн се засмя и прекъсна думите, като посочи с глава към близката трепетлика, чиито бледозелени млади листа трептяха на полъха на вятъра.
— Погледни натам, Сабрина — той дръпна юздите на Сънденс. — Виждаш ли онази кафява птичка?
Сабрина напрегна очите си, опитвайки се да я различи сред мозайката от листа и клони. Изведнъж кимна и се засмя тихо.
— Тя е увиснала надолу с главата, Дейн! Погледни я! Ходи по ствола на дървото с главата надолу!
Дейн кимна и подкани Сънденс да тръгне отново.
— Казва се кафява горска зидарка.
Сабрина се извърна в седлото, за да може да погледа към птицата още малко.
— Планините ми допадат повече от равнините. Вече мога да го кажа със сигурност. Има истинска трева и вода, повече дървета, животни и птици. Равнините изглеждат малко… малко…
— Пусти? — усмихна се Дейн. Сабрина кимна, но се съгласи само наполовина с него. — Да, но щом привикнеш с тях, откриваш, че те имат своя собствена красота. Все пак си привикнала с природата на изтока, както бях и аз отначало. Схващанията ти за природата ще се променят и ще се научиш да я харесваш такава, каквато е.
Сабрина само сви рамене, понеже не желаеше да му възразява. Едва ли голите кафяви равнини някога щяха да й станат любимо място.
— В планините има ли бизони?
— Понякога има в подножията, но не и в самите планини. Но има елени и лосове, а също и антилопи и едни животни, които приличат на големи овце — виждал съм големи почти колкото кон — с гъсти, извити рога и малки бели опашки. По-подвижни от всяка друга жива твар, която съм виждал. Бягат на свобода сред скалите.
— За бигхорните ли говориш? — Сабрина се намръщи, опитвайки се да си спомни нещо, което беше чела в „Харпърс“. — Блъскат ли си главите една в друга? Мисля, че си спомням…
— През любовния период — замислено отвърна Дейн и погледна назад, за да провери дали оглавникът на кобилата е добре привързан към седлото му. — Само мъжките. Заради женските.
— Хм — беше единственото, което каза Сабрина, усещайки как се изчервява.
— Освен това има бобри — малкото, които траперите са оставили живи, — а също и катерици. Има и едно малко забавно животинче, приличащо на котка с навита на колело опашка. То има тяло на катерица, опашка на миеща мечка, предни крака на котка и глава на лисица. Звуците, които издават, също приличат на лая на лисицата. Може би ще видиш някое от тях, особено привечер. Живеят предимно по склонове като този.
Сабрина се намръщи и забрави за смущението си. Тази история за опашатата котка подозрително приличаше на животното, за което й бе разказал един неин по-голям братовчед, когато Сабрина беше на единайсет години. Въоръжена с калъф от възглавница и бухалка за крокет, тя бе излязла една нощ да дебне животинчето в градината. Ясно си спомняше описанието на братовчед си, според което то приличало отчасти на миеща мечка, отчасти на опосум и може би малко на язовец, и се нарича бекас. Всъщност то се оказа напълно измислено и Сабрина се бе обидила за месеци на братовчед си.
— Да не би да има някаква връзка с бекасите? — попита сухо тя и изгледа подозрително Дейн. Неочакваната усмивка, смекчила суровите черти на обветреното му лице, й подсказа, че Дейн е разбрал въпроса й. Той поклати глава и погледна за миг към нея с блеснали очи.
— Тези котки са истински. Трябва да призная, че самият аз в началото имах някои подозрения. Само не ми казвай, че и във Филаделфия ходят на лов за бекаси. Мислех, че това е спорт, характерен за Вирджиния.
Сабрина се разсмя и се отпусна достатъчно, за да заеме отново нормалната си поза, подпряла глава на дясното му рамо.
— Значи искаш да кажеш, че не само ние, янките, се хващаме на тази въдица? Поне това ме радва.
Дейн се засмя и двамата продължиха да яздят мълчаливо. Почти бе привикнал с присъствието на Сабрина пред него на седлото и вече не се чувстваше неудобно от това, че ръката му стоеше на кръста й.
Това, че тя не бе възразила, когато сутринта й бе обяснил, че в Денвър няма странични седла и едва ли ще се намерят преди Санта Фе или Индипендънс, го бе успокоило. Бяха взели с тях кобилата, която й бе избрал в селото на чейените. Сега вече тя беше оседлана с най-добрите такъми, които бе успял да й намери. При нужда Сабрина можеше да язди кобилата, за да може Сънденс да си отдъхва от двойния товар, или за да избягат по-лесно, ако им се наложеше. Но страничното яздене и язденето по мъжки бяха съвсем различни неща и Дейн възнамеряваше да я обучи постепенно. Беше решил да я кара всеки ден да язди по мъжки малко по-дълго от предния, за да могат мускулите на краката й постепенно да добият силата, която й бе необходима, за да се крепи на седлото. Преди да достигнат тежките проходи в планината, Сабрина вече трябваше да се е научила.