— Това част от запознанството със страната ли е?
На устните му пак се появи бледа усмивка.
— Не — поклати глава той. — Ако искаш да си починеш, остани — изглежда, че Дейн взе мълчанието й за отговор, тъй като се обърна и тръгна към езерото.
Сабрина го хвана за ръката, без повече да намира нещо нередно в това, че го докосваше. Дейн се обърна към нея. Тя поклати глава отрицателно и посегна да прихване в една ръка полите на роклята си. Видяха се глезенът и част от прасеца й, но иначе избуялата трева щеше да й пречи да върви. Дейн й подаде ръка и Сабрина му се усмихна благодарно. Тръсна глава, за да отметне медените кичури коса, които вятърът бе обърнал към лицето й.
— Не исках да кажа, че не ми се идва — обясни тя. — „По-полека Макдаф.“
Дейн се усмихна на думите й и забави обичайно широките си крачки, за да може Сабрина да върви с него.
— Цитираш Шекспир?
Тя го погледна, изненадана, че Дейн бе познал цитата.
— Баща ми ми даде превъзходно образование, Дейн. Доста скандално, разбира се, тъй като отиде по-далеч от обичайните бродерии и тям подобни, но то се оказа моето спасение след смъртта на майка ми, когато ми се наложи да се боря с пастрока си. Юридическите документи изискват по-дълбоко познаване на езика, отколкото притежават повечето жени.
Дейн не каза нищо, а девойката беше твърде заета с ходенето през неравната местност с обувките си с високи токове, за да забележи замисления израз на очите му. Неочаквано Дейн свъси леко вежди и извърна глава към дърветата, които прикриваха малкия поток, наблизо пред тях. През цялото време Сабрина му поднасяше нови изненади — красотата й, интелигентността й, а преди малко игривостта й — една страна от характера й, за която дори не беше подозирал. А днес, докато яздеха, тя бе проявила искрен интерес към природата и му бе задала доста смислени въпроси. Започваше да признава, че Сабрина е една необикновена жена, която заслужава повече уважение, отколкото бе предполагал. Досега се бе държал с нея доста презрително. Започваше да се чуди дали това отношение не беше незаслужено.
— Аз… мм, не се държа умишлено грубо, Сабрина, като показвам нетърпение, когато пътуваме. Просто не съм свикнал да се движа с компания.
Сабрина не се обърна с лице към него, за да скрие удоволствието си. Позволи си само леко да стисне с пръсти ръката му.
— Всичко е наред. Сигурна съм, че съм задала доста въпроси, които са ти се сторили глупави или невероятно невежи — тя го погледна за миг, забеляза озадаченото му замислено изражение и го дари с нежна усмивка, преди отново да сведе очи. — Ценя високо помощта ти, Дейн. Не бих казала, че ще е уместно да те критикувам след всичко, което направи за мен.
Гласът на девойката криеше необичайна мекота, а в очите й, когато срещнаха за миг погледа му, имаше скрита нежност. Значи можеше да бъде както твърда, така и нежна. Беше видял достатъчно от смелия й дух, заслужаващ уважение, от гнева й, от студената й надменност. Един-два кратки погледа под повърхността го бяха накарали да се чуди какво се крие там. Неочаквано Дейн спря, тъй като забеляза, че почти бяха излезли от сянката на дърветата на открито. Колкото и интригуваща да беше красивата млада дама, с която вървеше, по-добре бе да внимава какво правеха или щеше да изложи и двама им на опасност заради небрежността си.
Спирането на Дейн беше толкова рязко, че Сабрина изгуби равновесие. Спъна се болезнено и удари глезена си в един стърчащ дървесен корен.
— Ох! По дяволите! Тези глупави боти…
— Защо не опиташ да ходиш с мокасините, които ти подари Сребърния гълъб? Повярвай ми, с тях ще се чувстваш много по-удобно и ще ти бъде по-лесно да ходиш — Дейн коленичи и й направи знак да седне на земята. — Дай да видя — каза той и протегна ръка към крака й.
Сабрина го изгледа изненадано и инстинктивно отдръпна крака си.
— Дай да видя — изръмжа той и нетърпеливо протегна ръка към крака й.
Сабрина понечи да го ритне, недостатъчно силно, за да го боли, но достатъчно ясно, за да покаже намерението си. Вдигна глава към Дейн и му отправи гневен поглед. Дейн срещна очите й за миг и се намръщи в отговор. Накрая сви рамене и махна с ръка.
— Както искаш, Сабрина. Щом желаеш, върви си със счупен глезен. — Той понечи да се изправи. Сабрина го изгледа недоверчиво, стресната от думите му.
— Дейн, не беше… нали не мислиш, че наистина е счупен? — попита тя най-накрая. Ядът й започна да се изпарява, отстъпвайки място на смътно съжаление за прибързаната проява на гняв. Но не беше възможно само за няколко дни да забрави това, което й бе втълпявано години наред.