Дейн повдигна рамене, без да се обръща към нея, загледан към чистите места по брега на потока.
— Как бих могъл да знам?
— Дейн, аз… — тя преглътна гордостта си и се насили да му се усмихне извинително. — Съжалявам, че те ритнах, но ме изплаши, като посегна така изведнъж към крака ми.
Дейн се обърна към нея. Сивите му очи бяха по-скоро озадачени, отколкото гневни и Сабрина млъкна смутено. След това заговори отново с мек и тих глас, стараейки се думите й да прозвучат като молба, а не като заповед.
— Сигурна съм, че не е счупен. Би ли ми подал ръка, за да се изправя?
Дейн остана неподвижен още минута, загледан намръщено в нея. Най-накрая въздъхна и протегна ръка.
— Трудно ми е да си спомня добрите обноски, Сабрина. Боя се, че вече не знам как да се държа в компанията на една дама.
Сабрина се усмихна и му кимна, като остави очите си на воля да показват облекчението й от това, че Дейн вече не й се сърдеше.
— След годините, прекарани с пастрока ми, съм малко подозрително настроена към джентълмените. Съжалявам, че те ритнах.
Дейн кимна, като задържа ръката й, докато Сабрина опитваше с цялата си тежест дали глезена й е наред. Не усети болка. Дейн й кимна и двамата тръгнаха към потока, без той да пуска ръката й. Изведнъж се разсмя и погледна настрани към изненаданото момиче.
— Сабрина, правилно ли чух, че преди малко ме нарече джентълмен? Или ушите ми не ми служат добре заради планинския въздух?
Сабрина примигна, но след това му се усмихна и кимна печално.
— Върнах ти честта, която ми оказа, като ме нарече дама, Дейн. Реших, че си употребил думата неточно. Определено не може да се каже, че през последните няколко седмици се държа както подобава на една дама.
Дейн спря за миг и я погледна с необичайно сериозни очи.
— Не, Сабрина. Ни най-малко не мисля, че употребих термина неточно. Ти си дама от главата до петите. Струва ми се, че доста хора си мислят, че да си дама означава да не си жена. Ти обединяваш и двете… понякога по доста необичаен начин, но… — Дейн сви рязко рамене и тръгна към водата, съвършено учуден от самия себе си. Какво правеше, по дяволите? — Но ако скоро не хванем някоя пъстърва, ще стане твърде късно. Трябва ми малко слънце за тази работа…
Изненадващо доброто настроение на Дейн продължи през цялата вечер и през по-голямата част от другия ден, но с приближаването на вечерта започна да помръква. По-рядко се усмихваше на забележките й, а по-често се сопваше. И за разлика от пътуването им към Денвър, когато не обръщаше внимание на тези неща, този път й се струваше, че знае причината. Тя се криеше във физическата им близост. Всеки път щом се размърдаше, тя чувстваше как Дейн незабавно се напряга до нея и с ъгълчето на окото си можеше да забележи гримасата, която се изписваше за миг на хубавото му лице. Сивите му очи потъмняваха, а след това, сякаш с усилие, отново възвръщаха почти нормалния си цвят. Сабрина се замисли над идеята си, стараейки се да не се изчервява. Последната нощ в Денвър бе наблюдавала поведението на Керълайна към Дейн. Беше забелязала как го докосва, как задържа пръстите си върху ръката му или ги прокарва по стегнатите мускули на бедрото му, как коляното й се докосва до неговото под масата. Несъмнено допирът до един мъж по определен начин и на определени места предизвикваше определена реакция.
Червенината изби върху бузите, въпреки всичките й усилия да я сдържи. Заедно с нея дойде и напрежението в корема й и бързото биене на сърцето й. Това беше една част от любовта й към Дейн, върху която не бе мислила много. И дали тя показваше, че Дейн проявява някакви специални чувства към нея, или — несъмнено, за разлика от нея — един мъж би реагирал по този начин на всяка жена — тя не знаеше.
Сабрина се извърна малко в седлото и посочи към едно особено красиво синьо цвете, което се увиваше край една лоза в хладната сянка на гъстите дървета.
— Казва се кошничка.
Гласът на Дейн беше достатъчно спокоен и Сабрина реши да направи един опит, като постави ръката си с престорена небрежност върху покритото му с еленова кожа бедро. Миг по-късно почувства напрягането на мускулите му под допира й. Дейн се дръпна достатъчно рязко, за да изплаши Сънденс, който изцвили и раздразнено тръсна глава.
— Мисля, че е време да спираме за днес — гласът на Дейн беше мрачен, а мускулите на челюстите му напрегнато потрепваха под загорялата му кожа. — Ще те оставя тук и ще отида да хвана нещо. Ти събери дърва. По въздуха усещам, че нощес ще бъде студено. Мисля, че сме достатъчно далеч от отъпканите пътища и можем да рискуваме да запалим огън.
Сабрина едва успя да промърмори съгласието си, преди Дейн да я свали от коня. След това той извади пушката от калъфа, прикрепен към седлото, и й я подаде.