— Ще се забавя около час. Стой тук и не се опитвай да използваш това нещо, освен ако не знаеш как и само ако наистина се налага.
Тя кимна и отстъпи безмълвно, правейки на Сънденс място да мине. Протегна ръка, за да хване въжето на товарната кобила, което Дейн й подхвърли при преминаването си. След това пришпори коня в лек галоп. Сабрина остана загледана в коня и ездача му, докато двамата се скриха от погледа й зад един огромен бор. Известно време остана обърната в тази посока с намръщено изражение, хванала пушката и въжето на кобилата в безпомощно объркване.
Предишния ден, докато се наслаждаваше на Скалистите планини — на дърветата, на цветята, на кристалночистите безбройни ручеи и на сърните, които следяха преминаването им с големите си очи — тя бе започнала да се надява, че загадъчният жител на Западните територии отвръща поне на част от онова, което тя изпитваше към него. В сивите му очи ясно се забелязваха искриците на вниманието към нея. В сухите му усмивки се появи определена нежност и тя започна да си мисли, че Дейн иска да й достави удоволствие. И преди я бяха ухажвали, така че можеше да забележи издайническите признаци.
Но днес беше невъзможен. А ако причината беше това, за което си мислеше, положението нямаше да се промени нито с отминаването на този ден, нито на утрешния, нито на следващите. Сабрина не можеше по никакъв начин да промени факта, че е жена. Нито можеше да промени факта, че той е мъж. И ако Дейн намираше физическия контакт между тях достатъчно вълнуващ, за да се възбуди, Сабрина не можеше да стори нищичко, за да промени това положение. Дори ако можеше, не би искала да го променя. Всеки ден прекарваше все по-дълго време на гърба на кобилата си, яздейки я по мъжки, но щяха да са необходими още няколко дни, преди да свикне да я язди от зори до мрак, без да й се налага да прекарва онези няколко благословени часа почивка на седлото на Дейн.
Дали тези няколко дни щяха да отминат, преди да са стигнали… Всъщност къде? — запита се изведнъж тя. Беше й се сторило донякъде безсмислено да го разпитва за целта им, когато знаеше толкова малко за тази дива страна и за географията й. Природните забележителности я бяха погълнали напълно. А също и Дейн Морган, призна си честно тя. Така че не се бе чудила много над предполагаемата цел на пътуването им.
Целия предишен ден и по-голямата част от днешния бяха яздили на запад, замислено реши тя, след като си спомни положението на слънцето върху небето и ъгъла на сенките, които хвърляха скалите. Но все пак късно следобед не бяха ли тръгнали постепенно на юг? Кой град се намираше на юг от Денвър? Не беше сигурна. Санта Фе и Солт Лейк Сити бяха единствените две селища, за които изобщо бе чувала в този район. Солт Лейк Сити оставаше на север и доста по на запад. Дейн не би могъл да я води в Санта Фе… Но Сабрина стана неспокойна, тъй като си спомни как Дейн бе отбягвал предишните й въпроси. Кой знае какво смяташе да направи Дейн Морган?
Когато той се върна, вече се беше смрачило. Сабрина го очакваше с нетърпение, заобиколена от непознатите звуци на потайни животни — от елените в храсталака, воя на койотите и тихата, странна песен на далечна птица. Слънцето се бе спуснало към планините и бе потънало между виолетовите зъбери на далечните върхове. Дейн се приближи, водейки коня си за юздата. Сабрина извика тихо от уплаха и се втурна към него.
— Дейн, какво става? Да не е случило нещо със Сънденс?
Дейн я видя, че тича към него, и спря. След това поклати глава отрицателно и побърза да я успокои:
— Не, не, просто исках да го оставя малко да си почине и затова слязох от него. Съжалявам, че се забавих толкова дълго. Накрая успях да стигна една малка сърна, но може би не трябваше да губя толкова време. Можех да хвана нещо по-малко — Дейн видя изненадано как девойката вдига ръка и погалва жребеца. Сънденс наклони глава при докосването й и я остави да погали мекото кадифе на муцуната му.
Изведнъж Сабрина се върна към предишните си мисли и като дръпна ръката си, се обърна към Дейн и го изгледа внимателно в сумрака. Очите, с които тя срещна погледа му, бяха напрегнати. Сабрина си пое дълбоко дъх, за да събере смелост.
— Дейн, накъде отиваме?
Той замълча за миг, преди да отговори, защото забеляза, че в изражението й се примесват страх с решителност.
— Казах ти, Сабрина. Отиваме на запад, далеч от равнините, сред ниските планини.
— Но днес следобед завихме на юг — очите на Сабрина се задържаха върху неговите, а сърцето й започна да бие бързо от страх. Не, той не би могъл да стори това. Не и мъжът, когото обичаше. Не би я отвел при враговете й, нали?