— Наистина отиваме на юг — в гласа му отекна някакво неопределено чувство. — Утре ще продължим в същата посока, по западните склонове на Лукаут Маунтин.
— А каква е крайната ни цел? — сърцето на Сабрина се сви, ръцете й се разтрепериха, но тя вдигна гордата си брадичка, въпреки засилващата се слабост.
— Санта Фе, Сабрина. — Едва успя да го разбере, толкова тих беше гласът му, а очите му я погледнаха така, сякаш желаеха да я успокоят за нещо.
— Не! — викът на Сабрина прозвуча като писък на ранено животно. Не каза нищо друго, само го загледа с няма мъка. Отдавна беше привикнала към битките и горчивините. Но към предателството?! И защо от всички хора на света трябваше да го стори точно този мъж? — Не! Не можеш да го направиш!
— Нямаме друг избор — Дейн пусна юздите на Сънденс и пристъпи към нея. — Знам в какво положение се намираш, Сабрина, но няма друг избор. И не се заблуждавай, че решението ми е необмислено. Тук не е Изтока, където на едно разстояние от неколкостотин мили можем да избираме от половин дузина градове. Сама видя какво представлява Денвър. А спрямо другите миньорски лагери Денвър изглежда като Вашингтон. Ще минем покрай Боулдър и Феърплей. Сама ще видиш как изглеждат. Онова, което ти трябва, е или Санта Фе, или Солт Лейк Сити, който не е много по-добър от Денвър и е много по-опасен заради бунта на индианците, който е избухнал там. Няма други…
— Не! — на Сабрина й бе необходимо известно време, за да осъзнае напълно, че Дейн наистина възнамерява да го направи, че той наистина ще я предаде. — Няма да отида в Санта Фе! Няма, казвам ти, няма! — гласът й се извиси от обхващащата я истерия, предизвикана както от нараненото й сърце, така и от мисълта отново да попадне във властта на пастрока си. — Тогава по-добре да ме беше оставил в Денвър, щом това е всичко, което можеш да предложиш!
Дейн поклати глава и пристъпи бързо към Сабрина. Хвана слабите рамене на девойката и я погледна със сивите си очи, в които се съдържаше почти толкова болка, колкото и в нейните. Из цялото му тяло бушуваше бурята на някакво ужасно, неразбираемо безпокойство, което объркваше мислите му.
— Сабрина, мислех, че вече си започнала да ми вярваш достатъчно, за да разбереш, че ще направя това, което е най-добро за теб. По дяволите, момиче, та аз се опитвам само…
Сабрина се измъкна рязко от ръцете му, подхвана дългата си рокля и тръгна към кобилата, която стоеше полузаспала на десетина ярда от тях.
— Щом искаш, върви в Санта Фе, проклет да си! Аз се връщам в Денвър!
— Не можеш да се върнеш в Денвър! Сама видя, че в Денвър няма какво да правиш, нито скоро ще има. Там няма други жени, които…
— О, да, има други жени, Дейн Морган! — изплющя гласът на Сабрина, докато развързваше поводите на неподвижната кобила от клона. — Спомни си твоята… твоята изписана Керълайна! Тя съвсем очевидно беше жена.
— Но ти не си Керълайна, Сабрина!
— Тогава ще стана! — тя изстреля думите си срещу него като стрела, сякаш намери някаква горчива утеха в шока, от който лицето му пребледня и го накара да спре на място. — Ще направя каквото е нужно за това!
— Върви по дяволите — промърмори най-накрая Дейн, като се отърси от вцепенението, което го беше обхванало, и отново тръгна към нея. — Ще правиш любов срещу пари? Точно ти ли, Сабрина? Та нали след първия въшлив златотърсач с протекъл по брадата тютюнев сок ти ще се обесиш от ужас!
Сабрина промуши крака си в стремето и се опита да се качи на седлото. По-скоро почувства, отколкото видя приближаването на Дейн. Впи отчаяно ръце в кожата и отново се опита да възседне кобилата. Дългата й рокля й пречеше и тя яростно дръпна нагоре полата си, за да са по-свободни краката й.
— Няма да отида в Санта Фе! Проклет да си, Дейн Морган! — Сабрина успя да постави едното си коляно върху седлото и се наклони напред, за да се задържи. Кобилата най-сетне се пробуди и направи крачка встрани под напъните на увисналия от едната й страна, гърчещ се товар.
— Слизай от коня! — гласът на Дейн прозвуча дрезгаво от ярост. Той се втурна напред, най-сетне проумял намеренията на девойката. Би било безумие да тръгне сама и да се опита да извърви обратния път. Нямаше да преживее достатъчно дълго, за да успее да стане една от денвърските проститутки. — Казах, слизай долу! — Дейн вдигна ръце, сграбчи я и понечи да я дръпне към себе си. Сабрина замахна с крак към него и доволна почувства как ритникът й го уцелва. За миг хватката му отслабна. Коляното й най-сетне успя да се прехвърли от другата страна на седлото, но миг по-късно хватката на Дейн отново се стегна и Сабрина изпищя. Отчаяно впи пръсти в седлото, заби дори ноктите си в кожата му, за да се задържи, без да престава да рита във всички посоки. Дейн ругаеше зад нея и пъхтеше при всеки точен удар на ботите й, но този път не отпусна желязната си хватка и бавно и неумолимо я издърпа от гърба на коня.