Дейн поклати глава, спря за миг е погледна намръщено към двете успоредни драскотини върху ръката си.
— Не, Сабрина — погледна за миг към нея със студени очи. — Имах малка неприятност с една дива котка преди около половин час.
— О! — смутено възкликна Сабрина, без да показва изненада или съжаление при вида на това, което беше направила. Само кимна с глава и Дейн се върна към работата си. Но вътрешно тя беше удивена. Беше го издрала достатъчно силно, за да потече кръв. Спомни си също и за ритниците, които бе стоварила върху него. Сигурно някои от тях са били доста болезнени. Но въпреки това той бе приел ударите й, без да им отвърне. Сабрина наклони глава настрани и погледна към Дейн изпод гъстите си мигли. Един-единствен път бе проявила глупостта да вдигне ръка срещу пастрока си, но той с охота бе отвърнал на удара й. Беше я ударил и то неведнъж. В резултат на това по нежната й бледа кожа бяха останали синини, които личаха почти цяла седмица. Скоро след това той бе решил да я изпрати на запад.
— Дейн, аз… — Сабрина отново прочисти гърлото си и се застави да погледне Дейн в очите. — Благодаря ти, че… че не ме удари.
Той погледна към нея така, сякаш думите й го бяха изненадали. По лицето му премина сянка, преди да свие рамене с безразличие.
— Мъжете не удрят жени, Сабрина. Дори тук. Дори диваците спазват някои елементарни правила.
— Аз… нямах предвид това… — заекна Сабрина от бързане, опитвайки се да обясни, че не е мислила, че ще я удари. — Пастрокът ми ме биеше, Дейн. И това беше в цивилизованата Филаделфия — тя замълча за миг и наведе очи към земята. След това се насили да продължи: — Исках само да кажа… Мисля, че разликата е не в мястото, а в мъжете. Това имах предвид.
Дейн й хвърли намръщен поглед, по-изненадан, отколкото бе склонен да признае. За него беше удивително как един мъж можеше да удари Сабрина, независимо каква беше причината.
— Всичко мина — успокои я той. Поколеба се дали да не я разпита по-подробно за Гарвис Треймор, но след това се отказа. — Все пак, Сабрина, следващия път се опитай да не удряш толкова силно — сухо отбеляза той, приключвайки с тези думи темата. — Постъпи нечестно, като се възползва от предимството си, че няма да отвърна на ударите ти.
Сабрина го погледна стреснато. Мили Боже… следващия път ли каза той…? Сърцето й се отпусна малко. А тя се чудеше дали няма да я изостави тук, да я зареже отвратен. Изведнъж й се мярна мисълта, че той не беше много изненадан от яростта, с която му отвърна. Може би точно затова я бе отбягвал, докато имаше тази възможност.
— Дейн — гласът на Сабрина беше тих като шепот, — наистина ли… наистина ли имаше предвид онова, което ми казва… че… че няма да ме принудиш да остана в Санта Фе, освен ако Клейтън Лоуъл не е почтен човек?
— Разбира се, че имах предвид точно това — Дейн въздъхна раздразнено. Остави настрани ловджийския си нож и погледна към момичето. — А ти какво си помисли, по дяволите? Че ще те оставя в ръцете на някой жесток човек?
Сабрина се изчерви, по-скоро от тона на гласа му, отколкото от думите му. Той повтаряше със сарказъм онова, което тя си бе помислила сериозно. И сега със срам трябваше да си го признае. Сабрина преглътна мъчително и извърна очи от напрегнатия поглед на Дейн.
Дейн остана загледан в нея със смръщено чело. Все пак част от гнева му се изпари, докато я наблюдаваше.
— Значи наистина си мислила, че ще направя точно това, нали, Сабрина?
Тонът му направи въпроса да прозвучи риторично. Девойката само повдигна рамене, тъй като се боеше, че гласът й може да й изневери, ако се опита да отговори. Очите й започнаха да парят, а устните й се разтрепериха.
— Исусе Христе! Сабрина, какво съм ти сторил, та да мислиш такива неща за мен?
Очите й плувнаха в сълзи и тя само поклати глава, неспособна да говори. Разбира се, че вината не беше в Дейн. Той не беше сторил нищо, което да накара Сабрина да се отнася към него с такова болезнено недоверие, че да прави лекомислени предположения за намеренията му да й навреди. Гарвис Треймор, нейният пастрок, й бе изнесъл този урок за мъжете. Той бе пречупил нещо толкова дълбоко в душата й, че сега Сабрина не можеше да се довери дори на мъжа, в когото се беше влюбила. С нищо не й помагаше осъзнаването на факта, че невинаги е била такава. Поне като дете тя беше дори прекалено доверчива. Беше живяла в такава сигурност, заобиколена от толкова любов, че не можеше да си представи как биха могли да съществуват други условия. Беше толкова невинна, че дори не знаеше как да се държи предпазливо и как да отвръща на ударите, когато неочаквано й се бе наложило. Но през последните две години Гарвис я бе научил, и то явно прекалено добре.