— Сабрина — Дейн се взря в момичето над пламъците и заговори с бавен и твърд глас, — аз не съм твой враг — той погледна пребледнялото й лице с неочакван прилив на такова състрадание, че му се прииска да отиде при нея, да я прегърне и да я утеши. — Не съм ти враг, Сабрина — остана загледан в нея още миг, след това извърна поглед настрани. Вече нищо не можеше да разбере — нито реакциите на момичето, нито своите собствени действия. Защо не я бе взел по начина, по който я бе заплашил, че ще го направи? Защо не бе направил това, което така отчаяно му се искаше да направи? А тя, така или иначе, бе решила да се върне в Денвър и да стане проститутка. Той поне щеше да бъде много по-нежен от повечето й бъдещи клиенти.
— Знам — успя да прошепне тя най-накрая, все още забила поглед в краката си. — Но… понякога… продължавам да се чудя… защо…
Дейн въздъхна и сви рамене.
— Сабрина, зададе ми същия въпрос и в селото на чейените. Отговорът не се е променил. Нито пък аз. А явно ти също не си се променила. Така че предполагам, че ще продължим да повтаряме същата сцена, докато накрая не те заведа някъде, където ще се чувстваш в безопасност. И както вече веднъж ти казах, моля те, опитай се да се отнасяш малко по-внимателно към мен. Аз съм същество от плът и кръв, а не боксова круша — докато говореше, Дейн стана и започна да нарежда ивиците месо върху няколко зелени пръчки, поставени над огъня. Вместо да хвърля месото, по-добре бе да го опуши. Така можеше да го запазят още известно време.
Сухият, тих звук на плача й привлече вниманието му. Дейн се обърна намръщено към нея. Сабрина не каза нищо, а продължи да гледа тревистата земя. Раменете й потрепваха при всяко ридание. Последните остатъци от гнева му се изпариха. Дейн въздъхна бавно и тръгна към нея. Коленичи до нея, прегърна я и притисна треперещото й тяло към себе си. — Шшт, не плачи, мила. Вече не съм ядосан. Няма да те ударя, нито да те изнасиля, нито нещо друго. А сега се успокой — Дейн опря лицето си в разрошената й коса и започна да гали главата й, усещайки как в него се надига странна, болезнена тъга, сякаш ехо от нейната мъка. Остана така още миг. Реши, че никога преди не се бе чувствал така с жена — сълзите й да достигат до собственото му сърце, нито пък бе чувствал, че е толкова важно да утеши мъката й.
— Никога… никога не съм имала намерението да те удрям — думите на Сабрина излизаха накъсано, примесени с хлипанията й. — Мисля, че ти вярвам, но… през цялото време… в мен имаше един глас, който ми казваше… който ми казваше…
— Замълчи, Сабрина, просто замълчи. Няма да позволя нищо да ти се случи, обещавам ти. Няма да позволя повече нищо лошо да ти се случи.
— Искам да повярвам, че мога да ти се доверя, но се боя… че ако го направя…
— Не казвай нищо — прекъсна я твърдо той. Вдигна глава и стисна здраво раменете й. В душата му се примесваха удивлението и желанието да й вдъхне увереност. Това ли се криеше под привидната сила, под тази твърда, но крехка студена обвивка, която Сабрина носеше като броня? Този ужасен страх? — Всичко вече е минало. Каквото и да е направил пастрокът ти, каквото и да мислиш за него, то вече няма значение, Сабрина. Сега си на хиляди мили от него. Тук той не може да те докосне, а аз ще бъда с теб в Санта Фе. А сега остави всичко това зад себе си и се научи отново да вярваш на хората. Поне се научи да отличаваш приятеля от врага. Иначе можеш да намразиш всички мъже само защото един от тях те е наранил.
Сабрина се опита да си поеме дъх, за да се успокои и кимна на Дейн. От всичко, което й беше казал, едно нещо я порази повече от всичко останало. Той ще бъде с нея в Санта Фе. А щом е готов да направи това за нея, тогава значи я обича, независимо дали го осъзнава, или не. Сабрина успя да кимне още веднъж и вдигна ръка да избърше сълзите си. Дейн се оказа по-бърз и нежно избърса мокрото й лице с опакото на ръката си. Изведнъж той трепна и изруга. Дръпна ръката си и започна да я тръска бързо. Беше забравил за драскотините, които му бе направила Сабрина, но солта на сълзите й отново му бе напомнила за тях.
Девойката бързо забрави мислите си от смущение и посегна към ръката му. Грабна края на широката си пола с намерението да избърше ръката му, но изведнъж спря и вдигна глава. Подуши въздуха. Нещо миришеше на изгоряло.
Дейн скочи на крака и грабна пръчките, върху които бе наредил еленовото месо. Бяха се нагрели силно и опариха пръстите му. Дейн ги хвърли на земята и изруга. Сабрина се изкикоти, но бързо прикри устата си с две ръце, за да заглуши звука. Дейн я погледна стреснато. Понечи да се намръщи, но вместо това на лицето му се появи усмивка. Въздъхна и посочи на момичето остатъка от месото.