— Мисля, че днес просто не е най-добрият ми ден, Сабрина. Така че мисля да оставя готвенето на теб, преди да съм се наранил сериозно.
— За мен ще е удоволствие, Дейн. Така или иначе, обикновено прегаряш едната страна — Сабрина не каза нищо повече и се наведе към падналото на земята месо, за да види какво можеше да се направи. Усмивката остана на все още мокрото й от сълзи лице.
Дейн спря за миг и погледна към нея, изненадан от внезапната промяна в настроението й. Проклет да е, ако Сабрина не флиртуваше поне малко. Беше израснал сред южняшките хубавици, най-опитните кокетки на света. И можеше да познае флирта винаги. Но какъв беше смисълът от него тук? Вече й беше предложил защитата си. За нещастие беше убеден, че не физическата наслада е това, което целеше Сабрина. Тогава какво? Какво друго би могло да бъде?
Най-накрая сви рамене и реши да отиде до близкия поток и да налее малко вода. Проклет да е, ако разбираше какво става. В един миг тя беше като дива котка, а в следващия — млада жена, по-нежна от кадифе… Докато отиваше към потока, Дейн се наруга заради абсурдността на мислите си. Не беше влюбен в това момиче. Просто прекарваше няколкото свободни седмици, които имаше, като я придружаваше насам-натам по нейна прищявка. Беше зарязал отговорностите си към банката, към ранчото и към казината, които притежаваше в Сан Франциско — всички те се нуждаеха от вниманието и от присъствието му, при това възможно най-скоро — само защото нейните сълзи го бяха прорязали като нож, а тялото му гореше от желание по нея, както не бе горяло за никоя друга жена… Дали беше влюбен в нея?
Дейн седна с кръстосани крака на брега на потока и се загледа в сребърната повърхност, която проблясваше леко на слабата лунна светлина. Ако наистина беше така, тогава ситуацията щеше да се окаже адски трудна. Беше научил този урок отдавна, докато наблюдаваше последиците от брака на брат му с Тара. Беше се убедил, че на жените, особено на красивите, не може да се вярва, че ще държат погледите и чувствата си настрана на другите мъже. Беше си обещал никога да не се жени. Беше изградил в Сан Франциско една многолика империя, която изискваше много работа. Тази работа го ангажираше до такава степен, че липсата на жена, която да отнема от времето му, бе започнала да му се струва истинска благословия.
Така или иначе, пастрокът на Сабрина, чиято единствена мисъл беше състоянието й, никога нямаше да й позволи да се омъжи. Въпреки това бе опознал Сабрина достатъчно, за да разбере, че тя не е някаква лека жена, въпреки всичко, което бе изрекла преди малко в гнева си. Сабрина беше дама до върха на малките си ботушки и Дейн предполагаше, че по-скоро би умряла от глад, отколкото да се продаде на някой мърляв миньор. По дяволите, та тя едва успя да издържи един танц с един от миньорите!
Беше казал на Коул, че ще е в Сан Франциско преди средата на май. Коул вече знаеше, че продължителността на тези ловни пътувания през Скалистите планини до полетата на чейените не можеше да се предскаже точно. Но каквото и да решеше в Санта Фе, щеше да се наложи да телеграфира в Сан Франциско, за да съобщи къде е и може би да ги предупреди, че ще отложи завръщането си.
Дали не се влюбваше в Сабрина? Този въпрос отново се появи в мислите му. Дейн тръсна глава, скочи на крака и тръгна обратно към огъня. Сабрина Уелс се бе превърнала в най-сложния му проблем. И честно казано, Санта Фе едва ли беше решението му.
Глава 8
Дейн спря Сънденс на ръба на една стръмна скала и посочи към долината, простряла се под тях. Нищо не спираше мразовития вятър. Сабрина потрепери и извърна глава натам, накъдето й сочеше Дейн.
— Виждаш ли онзи лагер долу, Сабрина? — гласът му беше безизразен и девойката само кимна. — Това е едно от онези миньорски селища, за които ти споменах.
Сабрина отново кимна с глава, разбрала какво иска да й каже Дейн. Наистина под тях имаше нещо като селище, но от палатки, може би двайсет и пет или трийсет на брой, скупчени във формата на разкривено „Х“, сякаш там се пресичаха два пътя, невидими за всеки друг, освен за миньорите. Дейн насочи коня си по-близо до самотния бор, израснал на най-високата точка на скалата, тъй като не искаше някой от миньорите случайно да го забележи. Сабрина не разбра намерението му, зачуди се малко, но скоро изостави тази мисъл. Предположи, че за всеки живеещ в Западните територии желанието да се скрие, ако има тази възможност, се превръща във втора природа.
— Сабрина, можеш ли да си представиш, че ще наричаш такова място свой дом? — той се усмихна леко и иронично повдигна едната си вежда. — Не се срамувай, огледай ги добре. Тези хора ще са сред клиентите ти, ако решиш да… ъ-ъ, да влезеш в бранша. Веднага щом някой от тези хора събере малко златен прах, той отива в Денвър да си купи продукти и да се повесели. Моите с три карти, фаро, уиски и най-вече жени. Звучи ли ти вълнуващо?